Монасите се споглеждат въпросително.
После й хвърлят снизходителен поглед. Монахът с плочата й предлага да седне. Донася една хавлиена кърпа и й я подава. Тя бавно се съблича.
Двама монаси си разменят ужасени погледи.
Забелязал раната на бедрото й, един монах изважда анкерпласт и след кратко колебание го лепва върху раната. След това й предлагат суха дреха — роба от груба аба. Тя приема.
Един млад монах й налива чашка лерински ликьор. Тя го гаврътва на един дъх, за да се подсили, и открива, че има много приятен вкус.
Усмихвайки се, духовникът й отправя успокояващ поглед. Написва с тебешир на плочата:
„Защо сте тук, госпожице?“
— Избягах.
Той изтрива написаното и написва, усмихвайки се пресилено.
„Полицията?“
— Не, хората от отсрещния остров!
„Значи сте пациентка от болницата «Света Маргарита»?“
— Не, журналистка съм от вестник „Съвременен часовой“.
Монахът се взира в големите й изумрудени очи, като че ли за да разбере по-ясно създалото се положение.
— Знам, че не е много за вярване — отвръща тя, — но разследвам случая с невропсихиатъра-шампион по шахмат, умрял от любов в прегръдките на датски топмодел. Аз съм журналистка и не съм луда.
Как може човек да докаже, че не е луд? Не е възможно.
— Тя казва истината.
Появява се един мъж, облечен в джинси и пуловер. Въпреки че не носи черните си кожени одежди, тя го разпознава — това е Гняв Господен, шефът на Пазителите на добродетелта.
— Аха, познахте ме. Кажете им, че не съм луда.
— Не е луда.
Без да я изпуска от поглед, той добавя:
— Тя е приятелката, с която имах среща. Просто е сбъркала вратата.
В погледа на монаха се чете съмнение. Но този език му е понятен. Гняв Господен със сигурност знае, че е по-добре да изрече достоверна лъжа, отколкото сложна истина.
„Можете да останете тук, но ще ви струва четирийсет евро на ден“, изписва той на плочата.
— Може ли да ползвам телефона? — пита Люкрес обнадеждено.
— Те нямат телефон — отговоря Гняв Господен.
— Какво правят, ако изникне някакъв проблем?
— Те никога нямат проблеми. Вие сте първият „проблем“, с който се сблъскват от векове насам. Свети Онора е място, на което са спестени световните неразбории. Да не забравяме, че по телефон се приказва, а те са дали обет за мълчание.
— Логично, трябваше да се сетя.
— Не искат да бъдат изкушавани от шумотевицата навън. Тук няма телевизия, нито интернет, нито радио, няма жени. С една дума — истинско спокойствие.
Гняв Господен си придава полупрезрително, полувесело изражение.
— Предполагам, че все пак имат факс, за резервациите.
Монахът клати утвърдително глава.
Гняв Господен снизходително повдига рамене, сякаш за да покаже, че след този последен каприз младата жена неминуемо ще се вразуми.
— Напишете им нещо и те ще го изпратят.
Тя написва бележка на Изидор и му обяснява къде се намира. На листче записва номера на телефона и името.
— Докато чакате, можете да отидете да обядвате в трапезарията — предлага Гняв Господен и я повежда към мястото.
— Ами вие, какво правите тук?
— Търся усамотение. Всеки месец се оттеглям за три дни, за да си направя равносметка и да поживея на спокойствие. Това място е свещено. Знам, че имаме различни убеждения, но тук сте в безопасност, повярвайте ми. Насилието остава извън оградата.
Стигат до трапезарията. Привършили с молитвата, монасите са насядали около дълга маса. Обръщат се да видят младата жена.
Тя е.
Усмихват й се мило.
Тя пристъпва невъзмутимо, без да обръща внимание на следящите я погледи. Гняв Господен я настанява на една дъбова пейка. Покрай тях се разменят канички с мляко, купички с овесени ядки и с мед. Люкрес наблюдава лицата и се пита какво е довело тук тези мъже.
— Не прибързвайте с преценките си, госпожице, те са порядъчни хора. Оставете настрана архаичния им вид, вижте в тях хора, решили да излязат от играта, защото е била непосилна за тях. Те са щастливи по свой начин. А и кой в днешно време може да заяви, че е щастлив?
— В Евангелието се казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“