Най-сетне, в края на една гора, обградена от високи скали, през която бяха минали, следвайки останките на стар павиран път, те стигнаха до началото на една гърловина, чиито скалисти стени бяха обрасли с растения. Виждаше се, че това бяха много стари развалини, сред които през вековете бяха поникнали дървета.
Свечеряваше се.
Жрецът спря и заби тоягата си.
— Тук е — каза той.
Седна, кръстоса изранените си крака със забити в тях трънчета и повече не помръдна.
Лорн помогна на Майрин да слезе от змея. Завърза влечугото за един дънер, после двамата се заеха да разгледат входа на гърловината.
— Първите му думи от прохода на Мъдреца — рече Майрин, като посочи с глава към жреца.
— Това трябва да значи, че сме стигнали — отвърна Лорн. — Мисля, че гробницата на Ейлазий е насам.
Нощната тъмнина вече бе обгърнала гърловината. Лорн усети, че печатът на Тъмнината започва да го сърби и забеляза, че и Майрин вдигна ръка зад ухото си, под косата.
— И ти ли? — попита той.
— Да. Но това не е Тъмнината. Нещо друго е.
Лорн имаше същото предчувствие.
— Много скоро ще разберем какво е — каза той.
Отиде да събере дърва и двамата се настаниха, за да прекарат нощта, без да обръщат внимание на жреца, който — все така седнал кръстато и с втренчен пред себе си поглед — вече не дишаше.
Тази нощ Лорн отново сънува.
Серкарн дойде при него там, където двамата с Майрин лагеруваха, на входа на гърловината, от която се носеше гъста мъгла. Майрин спеше. Жрецът изглеждаше като статуя. Завързан за дънера, змеят стоеше кротко.
— Ти стигна — каза Драконът на разрушението. — Гробницата на Ейлазий е в тази гърловина.
— А когато я намеря?
— Ще я отвориш, ще вземеш черепа, който се намира в нея, и ще ми го донесеш.
— Черепа на Ейлазий.
— Да.
— Защо?
— Защото искам да го сториш — отвърна Серкарн.
— Какво ще правиш с него? — настоя Лорн.
— Подчинявай се. Първо черепът. После детето.
От гърловината се надигнаха бели, тромави мъгли, прошарени в сиво. Под светлините на Голямата мъглявина над тях се стелеше блед ореол, те се понесоха над земята и се увиха около спящите Лорн и Майрин.
Не бяха нито от Сянка, нито от Тъмнина.
Бяха от Забрава.
Ейлазий
Той бе най-могъщият от маговете и остана най-знаменитият сред тях. Приписваха му множество подвизи, един от които беше, че е помогнал на Ерклант I и на Черната гвардия да победят Дракона на разрушението, който — след епохата на Мрака — продължаваше да вилнее за нещастие на Човеците.
Лорн се събужда от слънчевите лъчи, които минават през кристалните стъкла на прозореца и галят лицето му. Прозява се и се протяга, отпочинал е. Леглото е дълбоко и меко. Стаята е уютна и приятна. Тук сякаш времето не тече. Въздухът е свеж и ухаен. Лорн става.
Докато Лорн се мие, огледалото, закачено на стената над умивалника, показва отражението му. Той е гладко обръснат. Косата му е подстригана късо. Водата се стича по широките му рамене и по гърба му. Без да знае защо, той разглежда и докосва здравия си хълбок. Няма нито белег по ръцете и по мускулестото му тяло. Той гледа опакото на лявата си ръка, сплита пръсти и ги изпуква, после отново се протяга.
Лорн обува нови панталони, бяла риза и изгладено сако, което оставя разкопчано. Сяда на леглото, за да обуе лъснати до блясък ботуши, изправя се и удря с пета, за да се намести кракът му хубаво. Чувства се в отлична форма. Гладен е.
Излиза от стаята, поема по един коридор, влиза в светла, огряна от слънцето зала, от чийто балкон се вижда покрит двор и — над червените керемиди на покривите на красивия му дом — покритите със сняг високи хребети на Увенчаните планини. В тишината на двора ромоли фонтан. На небето прелитат игриви птици. Те се спускат и кълват от ръката на Ейлазий.
Магът е застанал на балкона.
Облечен е в тъмносиня роба, носи шапка от червена кожа, която прилепва плътно към плешивата му глава. Чува Лорн, обръща се и се усмихва, като си изтупва ръцете от последните трохички, които птиците не са успели да изкълват. Бялата му брада е къса и добре пригладена. С приятелски поглед пита рицаря дали е прекарал спокойно нощта. Лорн отговаря, че е спал непробудно. Пропуска да добави, че от цяла вечност не е спал толкова хубаво, но споменът за някогашните му кошмари изведнъж изчезва — като мимолетно ухание, отнесено от полъх на вятър.