Естеверис се усмихна като добър играч.
— Моята лакомия ще ме погуби — рече той.
— В този случай се оказа доста полезна.
— А, това още не се знае.
— Разчитам на вас, Естеверис.
— Нищо не ви обещавам, освен, че ще направя всичко по силите си, рицарю.
— Негово Величество ви очаква.
Върховният крал прие Лорн в главната зала на кулата, на светлината на факли, скрити в сенките, които тесните сводове хвърляха. Сивите гвардейци, които бяха дошли да вземат Лорн и го бяха ескортирали от стаята му до залата, го оставиха да влезе сам през големите врати, които двама войници с алебарди отвориха пред него. Кралят седеше на Трона от абанос и оникс, Естеверис стоеше прав до него. Лорн влезе сред пълна тишина и докато Алдеран I го гледаше пронизително с омраза, пристъпи до трона, застана на едно коляно с наведена глава и поздрави. Кралят почака, после каза:
— Това, че ви приемам, рицарю, е услуга, която правя на Естеверис.
— Благодаря, сир.
— Благодарете и на Естеверис.
Лорн вдигна очи и погледна към бившия министър. Двамата мъже кимнаха с глава.
— Поемате голям риск, като се появявате пред мен — продължи Върховният крал. — Всеки на ваше място ще направи всичко възможно да бъде забравен — Лорн мълчеше и като се наведе напред, кралят добави по-тихо. — Как става така, че никога не успявам да разбера къде свършва наглостта ти и къде започва безразсъдството ти? — после се изправи и отново промени тона си. — Станете, рицарю.
Лорн се подчини и изтърпя невъзмутимо погледа на Върховния крал.
Алдеран беше облечен в черно и изглеждаше по-добре. Седеше изправен и гласът му макар и все още дрезгав, вече не беше като на болен старец. Но дясната му ръка продължаваше да е облечена в ръкавица. И дясната страна на лицето му беше скрита както от полумрака в залата, така и от мрежичката от ситни халкички, която носеше — също като баща си — под своята корона с инкрустирани оникси.
— Слушам ви — каза Върховният крал.
— Вярно ли е, че банди гелти опустошават Исерн и вече заплашват Бренвост? — попита Лорн.
— Това трябва да се провери, но да, всичко сочи, че е вярно.
— Известен ли е броят им?
— Не.
— А кой ги командва?
— И това не се знае. Но нищо не доказва, че тези групи се подчиняват само на един вожд.
— Сигурен съм, че е така. Познавам гелтите. Бил съм се с тях в Далатия.
— И ако предположим, че сте прав?
— Тогава нямате работа с банди разбойници, а с предните отряди на армия, която се придвижва насам.
Върховният крал остана невъзмутим. Обърна се към Естеверис и го попита:
— Вашето мнение?
— Сир, доверявам се на опита на рицаря. Както каза, той познава гелтите, тъй като се е бил с тях и…
— Искам вашето мнение, Естеверис.
Естеверис се поколеба, хвърли към Лорн поглед, който издаваше смущението му, и призна:
— Винаги основавам мнението си само на проверени факти и истини, сир. А ние нямаме сигурна информация. Какво можем да направим, за да се осведомим с точност? Докладите на неколцина вестоносци, които късно достигнаха до нас и понякога си противоречат, и приказките на пътници, предавани от хан на хан. Няма никакво съмнение, че Исерн е бил нападнат. Може би дори пристанището на Бренвост е било застрашено — или скоро ще бъде. Но що се отнася до останалото…
Върховният крал се обърна отново към Лорн. С едно движение на ръката върна думата обратно към него и го прикани да възрази на бившия министър.
— Естеверис има право, сир — каза Лорн. — Не мога да докажа предположенията си. Но дори и да греша, можете ли да изоставите Исерн на съдбата му, сир?
— Нямам такова намерение.
— Ако гелтите разграбят Исерн, без да срещнат съпротива, и ако не се направи нищо, за да бъдат прогонени, те няма да спрат дотук. Скоро ще застрашат Седемте града или Лориан. Може дори да застрашат Исрия от север, ако рискуват да преминат подножията на Закрилящите планини.
— Знаем, че Лориан вече е изпратил рицари — рече Естеверис внимателно.
— Колко? — попита Лорн.
— Около стотина — отвърна кралят.
— Сто рицари в тежки доспехи няма да направят нищо срещу гелтите. Гелтите ще ги тормозят, но ще избягват да влязат в бой. Ще ги изтощят и винаги ще са там, където рицарите не са… Сир, знаете, че е ваш дълг да помогнете на Исерн.
— Не мога да изтегля войските си от Исрия. Ирдел веднага ще се възползва, за да контраатакува, и ще изгубим всичко, което спечелихме от пролетта досега. Освен това, докато моята армия се придвижи и пристигне в Исерн, най-лошото вече ще е станало. Ще можем единствено да видим пораженията, а гелтите със сигурност ще са се върнали в Мъртвите земи за зимата.