Лорн тъкмо връщаше каната на мястото ѝ, когато вратата се отвори.
Появи се огромен черен драк, който трябваше да се наведе и да пъхне първо едното си рамо, за да може да влезе. Беше с една глава по-висок от Лорн. Широкоплещест и масивен, той носеше кървавочервена кожена ризница, украсена с нитове, а на гърба му имаше едноръчен меч с абаносова дръжка. В погледа му нямаше и сянка от приятелски чувства, когато, посочвайки отворената врата, каза дрезгаво:
— Барон Дирова ще ви приеме. Последвайте ме.
Лорн грабна палтото си и мина пред драка, после изчака в коридора, за да тръгнат заедно. Дискретно вдигна кожената халка, с която си служат всички змейници, за да са сигурни, че мечът им няма да изпадне от ножницата.
Барон Дирова — директор на затвора Гриф, беше мъж с ъгловати черти и дебели черни вежди, изпод които се виждаха очите му, дълбоко потънали в орбитите си. Беше към петдесетгодишен. Изправи се, накуцвайки, за да посрещне Лорн в една топла, луксозна стая, която странно контрастираше с ледената строгост на цитаделата. В огнището пращяха дебели цепеници, а големи свещници, изправени покрай стените, разливаха светлина, която се отразяваше в позлатата на мебелите, картините и дървените ламперии. Подът беше излъскан, скъп, намазан с парафин. Всичко беше чисто, съвършено подредено в строга симетрия, стигаща до маниакална точност. На видно място, върху един аналой, лежеше плетен кожен камшик.
Дирова се ръкува с Лорн и му посочи един стол. Между двамата мъже веднага, инстинктивно се възцари неприязън.
— Добър вечер, рицарю. Седнете, моля. Да ви предложа нещо за пиене? За ядене?
Лорн остана прав, докато Дирова се върна и седна отново зад писалището си, на което върху безупречно чиста кожена подложка бяха изрядно подредени бележник, мастилница, сребърен барутник и няколко пера, еднакви по размер и цвят.
— Вино — каза Лорн. — С удоволствие.
Дракът в червена ризница стоеше зад Лорн, неподвижен и мълчалив. Дирова му посочи с пръст една малка инкрустирана масичка, на която бяха наредени гарафа с вино и чаши. Без да каже дума, дракът поднесе чаша вино на Лорн и се върна на мястото си.
Лорн отпи глътка — беше превъзходно бяло илерийско вино.
— Харесва ли ви? — попита Дирова.
— Да — отвърна Лорн. — Но не съм дошъл да си говорим за вино.
Директорът се намръщи и каза:
— За да е изпратен капитанът на Черната гвардия, значи работата е сериозна…
— Така е. А също така и поверителна.
Дирова разбра недоизказаното.
— Можете да говорите пред Саарг.
Лорн не каза нищо.
Чакаше.
Накрая Дирова отпрати драка с рязко движение на ръката, прикриващо зле недоволството му. Веднага щом вратата бе затворена, Лорн каза:
— Впечатляващ е този ваш помощник.
— Да — отвърна Дирова с лека, доволна усмивка. — Саарг винаги прави такова едно впечатление…
Лорн извади кожен плик от китела си и го подаде на директора на Гриф. В плика се съдържаше документ, който Дирова разпечата и прочете набързо: това беше заповедта, с която принц Ирдел връщаше свободата на Лукас дьо Гатлис. Дирова вдигна очи от документа и предпазливо се вгледа в Лорн.
— Предайте ми рицаря Дьо Гатлис — каза Лорн. — От този момент, по заповед на принца-регент, той вече не е ваш затворник.
Сякаш за да се убеди напълно в съдържанието ѝ, Дирова отново прочете заповедта за освобождаване.
— Сега? — учуди се директорът. — Посред нощ?
— Сега.
— Това е необичайно.
— Спешно е. Имам заповед да отведа Лукас дьо Гатлис в Ориал и да го предам на принца-регент — излъга Лорн.
— Защо?
— Не знам повече от вас. Това е повече от необходимото.
Дирова впери поглед в очите на Лорн. Нищо не прочете в тях, но не скри недоверието си.
— Добре — каза той въпреки това, изправи се и взе тежка връзка ключове. — Последвайте ме, рицарю.
Двамата излязоха. В коридора Саарг тръгна заедно с тях.
По една покрита галерия, чиито дървени капаци потропваха от вятъра, тримата стигнаха — без да излизат на открито — високата, просторна главна кула, в която се помещаваха килиите. Това беше най-старата, най-зловещата и най-студената сграда в цитаделата. А и камъните ѝ бяха по-тъмни, от тях се носеха странни стенания, които отекваха още по-силно в нощната тишина поради внезапно задухалия леден вятър, примесен със сняг.
Управителят Дирова водеше с уверена стъпка. Саарг вървеше най-отзад. Лорн усещаше погледа на високия драк, впит в тила си, и имаше усещането не толкова, че го водят, колкото, че го ескортират като затворник. Беше сигурен, че Дирова се усъмнява в нещо, затова беше нащрек. Беше дошъл без предупреждение, като натрапник, и се страхуваше от капан, но не можеше да постъпи другояче, освен да продължава да играе играта и да се прави, че всичко е наред с надеждата, че всичко ще се нареди по най-добрия начин. В крайна сметка, за да се провали освобождаването на Лукас, беше достатъчно Дирова да задържи Лорн насила или с хитрост малко повече от час — колкото някой змейник да отиде до Кралския дворец, да провери какво става и да се върне.