Одрик отново кимна, а Лорн започна да разтрива белязаната си ръка, докато внимателно оглеждаше и крачеше из стаята. Тя беше луксозна и чиста, но в пълен безпорядък. Леглото беше разхвърляно, чаршафите бяха смъкнати, а възглавниците преобърнати.
— Оставил си стаята във вида, в който е била, когато принцът е изчезнал, нали?
— Да.
— Добре си направил. Кой е влизал след това?
— Министър Естеверис и…
— И Далк — досети се Лорн.
— Да, месир.
Далк беше наемният убиец на Естеверис, неговият изпълнител на мръсните поръчки. Беше жесток и безскрупулен, но компетентен. И ако той не беше намерил нищо в тази стая, значи не е имало нищо за намиране.
Или не кой знае какво.
Изпод една възглавничка Лорн извади продълговата лакирана червена кутия, украсена със слонова кост.
— Разкажи ми — каза Лорн и затвори кутията. — Разкажи ми за последния път, когато видя Алан — той седна. — Най-подробно.
Одрик разказа всичко до момента, когато Алан беше поискал червената кутия, същата, която Лорн гледаше в ръцете си. Той я отвори и — както очакваше — в нея имаше всичко необходимо за пушене на смола от кеш, включително и гравирана сребърна лула. Дощя му се да я счупи, но се сдържа, затвори кутията и я остави.
— После? — попита той. — Занесъл си тази кутия на принца. И после?
— Изчаках Калрис да дойде. Въведох го и принцът ми каза да изляза и да чакам да ме повика. Това и направих, но принцът не ме повика. И оттогава не съм го виждал.
— Това отдавна ли беше?
— Преди шест часа.
— Алан прекаляваше ли с кеша след смъртта на Върховния крал?
— Не. И аз бях започнал да се радвам… — Лорн прочете в погледа на Одрик отминала радост, която бързо изчезна. — Сигурно… Сигурно съм се заблудил — заключи тъжно старият слуга.
— А тази сутрин?
— Тази сутрин беше… както преди.
Лорн се замисли.
— Разкажи ми за този Калрис — каза той.
— Ами… не знам какво да кажа — неохотно рече Одрик.
Беше го страх и Лорн разбра, но не се издаде.
— Друг път срещал ли си го?
— Само колкото да му отворя вратата и да го въведа при принца.
— Той доставя на Алан кеша.
— Да.
— И само на Алан?
— Не. Според… слуховете той снабдява целия Двор. Или почти… Но лично ходи само при най-знатните хора. При останалите… При останалите праща подчинените си. Всички ги познават.
Лорн се сепна.
— И стражите ги пускат да минават — каза той.
— Да.
— А Калрис? Той също ли влиза навсякъде?
— Да, месир. Навсякъде.
— Когато идва тук, през голямата врата ли минава?
— Не. През вратата на малкото преддверие.
— Като свой човек — Одрик засрамено кимна. — Значи Калрис последен е видял Алан. Каза ли за него на Естеверис или на Далк?
— Не.
— Защо?
— Не ме попитаха нищо за него.
Лорн се усмихна горчиво, после се заслуша, тъй като дворцовите камбани забиха. Отбелязваха пристигането в Кралския град на знаменита личност — несъмнено Исандра Аркантска.
— Доста дълго се задържах тук — каза Лорн и стана. — Трябва да тръгвам.
Одрик понечи да го задържи.
— Месир!
— Да?
— Ще отидете ли да потърсите принца?
Лорн се поколеба.
— Не — отвърна той, преди да излезе. — Не и този път.
Лорн се присъедини към принц Ирдел в момента, когато той влизаше в двореца с Исандра Аркантска и нейната свита. Както Лорн бе предположил, Исандра държеше да чуе литургията на Почестите, независимо от рисковете, които поемаше като господарка на разбунтувал се град. Изправена, с горда осанка и уверен поглед, тя яздеше отстрани на принца-регент, яхнала великолепен бял жребец, облечена в червена рокля и червено палто — цвета на траура във Върховното кралство. На кръста ѝ висеше меч в скъпа ножница, украсена с великолепни изумруди — подарък от Ерклант II.
Кортежът влезе в големия Почетен двор, пълен със стражи и офицери, министри и прелати, посланици и придворни, коняри и слуги. Прозвучаха тромпети. Ирдел видя Лорн, който чакаше в началото на монументалното стълбище и му направи знак, че може да се приближи. Лорн се подчини, докато Ирдел помагаше на Исандра да слезе от седлото.
— Госпожо — каза Ирдел, — това е рицарят Лорн. Не се съмнявам, че славата му е достигнала до вас.
Лорн се поклони пред нея.
— Госпожо.
После Лорн поздрави Вол и другите аркантски нотабили. Потърси с поглед Лукас дьо Гатлис, но напразно. Вероятно бяха решили, че ще е по-разумно синът на граф Д’Аргор да остане в Арканте, тъй като идването му в Ориал можеше да бъде възприето като предизвикателство от някои, сред които кралицата.
Веднага щом му се удаде възможност, Ирдел прошепна на ухото на Лорн: