— Новини?
— Да.
— Ще ви приема веднага, щом приключа тук.
— Няма да се наложи.
Застанал встрани, Елвин д’Ералс наблюдаваше Ирдел и Лорн, които разговаряха тихо, докато Исандра Аркантска, която всички уважаваха, не преставаше да поздравява наляво и надясно.
— Как така? — учуди се Ирдел. — Трябва ли да се тревожа за Алан?
— Говорих с Одрик. Алан наистина е напуснал Кралския град. Тайно, но сам и по собствена воля. Несъмнено с помощта на някой си Калрис.
— Кой е той?
— Човекът, който продава кеша, употребяван в Двора. На всички, както изглежда. Което означава, че е подкупил много хора, като се започне с Лазурната гвардия.
— Стуриш?
— Да, но не само него. За да получи някой свободен достъп в Двореца, му трябват покровители. Могъщи покровители. Високопоставени.
— Съветници? Министри?
— Например.
— Естеверис?
— Със съгласието на кралицата, разбира се. Освен ако не се задоволява да гледа на друга страна… Но подвизаването на Калрис в Двореца не може да е убягнало на шпионите на Естеверис. Значи той знае.
— Значи кралицата знае.
Ирдел въздъхна примирено. Погледът му бе привлечен от един от приближените му, който му даваше знак, че го чакат.
— Трябва да вървя — каза принцът-регент. — Вашето мнение?
— Има нещо, което ме смущава в цялата тази работа. Знам, че Алан отново взема кеш, но сега няма нищо общо с отчаяния човек, който беше някога. Освен това, когато навремето бягаше, то беше, защото го лишаваха от кеша. Сега му го носят в стаята и никой нищо не възразява: защо ще ходи да търси другаде?
— Така е. Тогава защо?
— Защо е това бягство? Къде е отишъл? С кого се е срещнал? Не зная. Но това днес не е случайно, само няколко часа преди Почестите — Лорн погледна Ирдел право в очите. — Искате мнението ми? Е, добре, мисля, че отделихте достатъчно време на тази работа. Не позволявайте да ви отклони от задълженията ви.
— Ами ако грешите? Ами ако в този момент Алан лежи на одъра в някоя пушалня?
— Трябва да изберете едното или другото. Или аз съм прав и в такъв случай никой няма да намери Алан, ако той не иска. Или греша, но тогава нямаме време да претърсим щателно квартала на Пушеците. Освен това, главата си залагам, че Естеверис вече е пратил Далк по дирите на Алан.
— Далк?
— Прокълнатата душа на Естеверис. Отрепка, която обаче си знае работата. Ако е възможно Алан да бъде намерен преди Почестите, Далк ще го направи.
Със свечеряването над Ейрдър се беше спуснала мъгла. Най-гъста беше на пристанището и около него. Улица „Мъртвият фонтан“ беше обвита в плътна сива мъгла, когато наемниците безшумно дойдоха, прикривайки се покрай стените. Те заеха позиция, после зачакаха сигнала на шефа си.
— Давай — каза Далк.
Един от тях почука с юмрук на вратата на пушалнята и веднага щом тя се открехна, той я изби с ритник. Крилото на вратата удари един слуга право в лицето и зашеметен, с уста, пълна с кръв, той отстъпи назад, оставяйки наемниците да нахлуят в сградата. Благодарение на изненадата не срещнаха почти никаква съпротива. С оръжие в ръка те претърсиха последователно всички етажи, като отваряха всяка врата и претърсваха всяка стая. Неколцина слуги, въоръжени с оловни тояги, се опитаха да ги спрат, но бързо бяха отстранени. Колкото до пушачите на кеш, рядко някой от тях беше в състояние да разбере какво се случва и да стане от леглото си. Със замъглен разсъдък някои от тях се опитаха да протестират и да окажат съпротива, но наемниците грубо ги изблъскаха.
Спокойствието още не беше напълно възстановено, когато Далк бавно влезе в пушалнята, препасал меча си.
— Тук ли е? — попита лейтенанта си, докато се качваше по стълбите след него.
— Мисля, че не. Но още не сме свършили. Остава ни да претърсим още няколко стаи горе.
Въздухът на първия етаж беше наситен с ароматния тъмножълт пушек на кеша. Далк и заместникът му минаха покрай помещения, потънали в полумрак, в които можеха да се различат тела, легнали на тесни, ниски легла. После лейтенантът отвори една врата пред Далк и се дръпна настрани.
Далк влезе в салон, обзаведен и украсен с прекомерен лукс. Вътре Вал Калрис стоеше на колене, с вързани ръце, двама наемници го натискаха за раменете. Човекът беше уплашен, но яростта му започваше да надделява и очите му блестяха с убийствен блясък. От сцепената му уста се стичаше кръв и цапаше скъпата му брокатена дреха.
— Оставете ни — каза Далк.
Хората му излязоха и затвориха вратата.
— Кои сте вие, бе? — изплю се Калрис. — А ти, ти кой си? Ти ли командваш, а?
Далк го заобиколи и спокойно започна да оглежда цялото помещение.
Отвори чекмеджетата на едно бюро, повдигна един стенен килим, размести няколко дрънкулки, после вниманието му бе привлечено от червени кутии, натрупани на кръгла масичка.