— Има ли някой?
Тъй като не получи отговор, той пристъпи напред и като се взираше в полумрака, видя очертанията на сандъци и шкафове, претрупани етажерки, гърнета и всякакви съдове, урни. Видя една препарирана драконова глава, буркан, в който плуваше детска ръка, изсушени прилепи, увесени заедно за лапите.
Алан извика още веднъж и изневиделица чу един остър, треперлив глас:
— Кой е?
Една мършава ръка дръпна една завеса в дъното на помещението. Алан пристъпи внимателно, готов да извади камата, която носеше на колана си, под наметалото.
— Търся Солиас. Имам нужда от помощта му и от познанията му. И умея да бъда щедър.
— Добър отговор. Но на друг въпрос.
Завесата се разтвори и се показа един ужасяващ старец. Беше невероятно слаб, отблъскващо мръсен, облечен в дрипи, вкоравени от нечистотия. От него се носеше миризма на пот и урина.
Оголил жълтите си зъби, с блеснал поглед, той се усмихваше.
— Вие ли сте Солиас? — попита Алан.
— Това е името ми.
— Сами ли сме?
— Никога.
Алан се огледа наоколо си.
— Там, в Ада, Тримата дракони бдят. Чакат и никога не спят — изрецитира Солиас.
— И друг път съм чувал тези стихове.
— Значи винаги трябва да ги помниш. Какво искаш, принце?
Солиас посочи прокъсан килим, на който бяха сложени две възглавници от двете страни на поднос от потъмняло сребро. Наведе се към едната възглавница, но Алан продължи да стои прав и — цял напрегнат — попита:
— Откъде знаеш кой съм?
Той беше принц и наследник на трона, затова имаше пълно основание да се бои от засада, от отвличане. Без ескорт и въоръжен само с една кама, без никой да знае къде се намира, той не се съмняваше, че предрешеният му вид беше най-добрата защита в квартал като „Долните ями“.
— Дойде да говориш със Солиас, нали? — каза старецът, докато оправяше гънките на гнусната си дреха върху коленете си.
— Да.
— И защо? Защото той вижда това, което другите не виждат, нали? Защото той знае повече, отколкото знаят другите, нали? Тогава от какво се оплакваш? — Солиас посочи възглавницата срещу себе си. — Не се бой от нищо, принце. Твоите тайни са и мои.
Принц Алан свали маската си и седна.
— Там! — каза Солиас, като щракна с пръсти към десния хълбок на Алан. — Там! — повтори той раздразнено. — Покажи, принце! Покажи!
Алан се поколеба, после пъхна ръка в сакото си. Извади метална ножница, към която Солиас протегна ненаситни пръсти, извити като нокти на граблива птица.
— Дай!
Солиас взе ножницата, устата му се разтегна в усмивка, при която се показаха зъбите му, разядени до венците. Разгледа я от всички ъгли с влюбен поглед, помириса я с удоволствие и я потърка в хлътналите си бузи, покрити с рядка, сплъстена брада.
— Тъмнината — прошепна той. — Тъмнината… Ето какво те води, принце. Нали?
— Как успя да разбереш? — изуми се Алан. — Тази ножница е от плътен аркан. Специално накарах да го изработят. По принцип не трябва да пропуска нищо от…
Солиас го прекъсна с подигравателно, доволно хилене.
Отвори ножницата, обърна я и от нея се плъзна изящно изработен кинжал с черно острие, нашарено със зловещи пурпурни нишки. Това беше кинжал от Тъмнина, сам по себе си съвършена рядкост. Но точно за този се предполагаше, че за малко не бе убил принца-кардинал Жал няколко месеца преди това. Всички мислеха, че е изгубен, но Алан го беше прибрал и запазил, без да каже на никого.
— Хубава изработка — каза Солиас, като се възхищаваше на кинжала. Държеше го с двата си палеца за острието и за дръжката. — Хубава изработка… Но не е оръжие за принц.
— Искам да знам откъде идва това оръжие. Кой го е изковал и омагьосал. Изглежда, че е възможно, че всеки магьосник оставя своя печат и че той може да се разпознае. Вярно ли е?
— Вярно е — отговори старецът с вдигане на рамене, като не изпускаше кинжала от очи. — Но трудно. Дълго… Скъпо.
— Няма значение.
— Тогава ще узнаеш, принце. Ще узнаеш.
— Но никой друг, само аз. Ако проговориш…
Заплахата не развълнува Солиас.
— Никой друг, принце. Ти и аз. Нали?
Старецът протегна ръката си, дланта му беше покрита с кора от мръсотия. Алан сложи в нея кесия с двайсет златни лангъра като първоначална предплата.
Вечерта кралица Селиан завършваше приготовленията си и избираше бижутата си за литургията на Почестите, когато Жал влезе в покоите ѝ. Почетните ѝ дами побързаха да излязат, като всяка поздрави принца-кардинал с реверанс, когато мина покрай него, сред шумолене на поли.
Остана само Дол Стуриш, когото принцът отпърво не бе забелязал.