Накрая тя каза:
— Алан ще присъства на Почестите.
— Моля? — изненада се принцът-кардинал.
— Естеверис, потвърдете, че принц Алдеран днес е бил болен. Но бъдете категоричен, че нищо не би могло да го възпрепятства да присъства на Почестите.
Министърът се поклони.
— На вашите заповеди, госпожо.
Жал обаче не беше толкова схватлив като Естеверис:
— Но как можете да сте сигурна, че Алан ще се появи на Почестите тази вечер? — попита той кралицата.
На което тя отговори:
— Познавам Алан по-добре, отколкото той самият се познава.
Лорн се върна в Черната кула чак по мръкнало.
Завари я осветена с факли и почти смълчана, сякаш беше пуста. Дворът беше празен. Можеха да се различат силуетите на часовите на обходните пътища — по-тъмни сред мрака. Вятърът развяваше платната, покриващи скелетата. Капаците на всички прозорци бяха затворени, от някои от тях се процеждаше светлина.
Докато минаваше през двора, Лорн чу смехове — единият мъжки, другият женски, — идващи от ковачницата. Заинтригуван, той отиде да види какво става и влезе, без да почука, като прекъсна точно по средата един весел разговор. Принц Алан и Наерис се обърнаха към него, усмивките им замръзнаха от леко смущение. Бяха седнали до една маса и на светлината на огнището си поделяха бутилка вино, в която не оставаше още много.
— Добър вечер — каза Лорн.
— Добър вечер — отговори Алан и се изправи.
— Търсят те.
— Знам.
Лорн, Алан и Нае се познаваха от детинство и Нае ги познаваше достатъчно добре, за да знае кога, въпреки привидностите, нещата помежду им не бяха на добре.
Тя стана и каза:
— Трябва да се приготвя за Почестите.
— Радвам се да те видя отново, Нае — каза ѝ Алан, докато тя запасваше меча си.
— Аз също — рече тя и нахлузи палтото си. — До скоро — обърна се към Лорн, преди да излезе.
Лорн ѝ кимна.
Отвори вратата, за да може Нае да излезе, после я затвори.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Мислех си, че можем да отидем на Почестите заедно.
Лорн се приближи до масата и без да си сваля палтото, си наля вино в чашата на Нае.
— Добре си направил, като си наел Нае.
— Знам.
Лорн отпи и като остави чашата, погледна Алан. Принцът беше в отлична форма — погледът му беше жив, а изражението доволно.
— Горд ли си със себе си? — процеди Лорн.
— Доста.
— По твоя вина Калрис ще има неприятности.
— Не ми казвай, че си загрижен за тая отрепка…
— Не. Обаче Одрик се притеснява за тебе. Наистина е повярвал на малкия ти трик тая сутрин. Сигурно е трябвало той да повярва, че не си на себе си, понеже нямаш дрога, за да може и други след това да го повярват. Необходимо зло.
— Как се досети?
— Носят ти всичкия кеш, който пожелаеш, направо в леглото. Няма никаква причина да прескачаш през стената, за да ходиш да пушиш другаде.
Алан се усмихна.
— Добре казано — той седна и се протегна. — Да прескачам през стената. Да, точно така е…
— Не я ли мина тая възраст, а?
— Караха ли те да ме търсиш, както в доброто старо време? Майка ми? Естеверис?
Лорн напълни чашата си, после и чашата на Алан. Напрежението между двамата мъже отслабваше. Връщаше се разбирателството.
— Горе-долу — отвърна Лорн. — Ирдел научи много бързо, че си изчезнал. Мисля, че Естеверис е направил така, че информацията бързо да стигне до него.
— С надеждата Ирдел да те накара да разбереш какво става.
— Да.
— Трябва да се признае, че това е напълно в стила на Естеверис.
— Във всеки случай това успя.
С чаша в ръка Алан се опря с рамо на стената и каза:
— Успяло е, но ти не си се чудил дълго.
— Само докато бях в стаята ти. Обаче Далк и хората му сигурно претърсват всички пушални в „Жълтите пушеци“ ако това те утешава.
— Да, това наистина малко ме утешава.
Лорн погледна Алан право в очите.
— Искаш да им дадеш урок, така ли е? На Естеверис. На Жал. И най-вече на майка ти. Искаш да им напомниш, че нищо не може да се прави без тебе и че грешат, ако те смятат за напълно спечелен. Че не си пионка, която могат да местят, както си искат.
— Нищо не може да се скрие от тебе — Алан изпи виното си. — Ще разберат след малко, когато ме видят, че идвам.
— Мисля, че вече са разбрали посланието. Поне майка ти.
Принцът се сепна.
— Как така?
— Продължава да е оповестено, че ще присъстваш на Почестите. Следователно или са поели риска да заложат, че Далк ще те намери навреме, или са разбрали.
Лицето на Алан стана замислено.
— Майка ми. Майка ми е разбрала…
Лорн беше на същото мнение, но замълча. Имаше чувството, че Алан крие нещо от него, че единствената цел на бягството му не е била да припомни на кралицата и на Естеверис колко е значим.