Коленичил пред статуята на Ейрал, принц Ирдел се молеше сам в полумрака на своите покои, когато на вратата се почука. Поверявайки душата си на Белия дракон на Познанието и Светлината, той се пое дълбоко дъх и се изправи.
— Влезте.
Появи се Елвин д’Ералс.
Елегантно облечен, той носеше широко червено наметало. Друго такова беше сгънато на ръката му.
— Скоро ще стане време — каза той.
Ирдел кимна.
Погледна мрачно през прозореца към катедралата на Ориал, всички прозорци на която светеха в нощта. Скоро камбаната щеше да забие и литургията на Почестите щеше да бъде отслужена. И в полунощ Примирието на сълзите щеше да свърши.
— Ще се справите ли? — попита Елвин.
— Да — отвърна принцът-регент.
Всъщност беше смазан.
Смазан, на първо място, от траура, тъй като скърбеше за смъртта на своя баща, който при все това никога не бе показал към него нито уважение, нито обич. Смазан и от тегобата на отговорностите, които скоро трябваше да поеме: на следващия ден щеше да бъде коронясан и от този момент насетне съдбата на Върховното кралство щеше да легне на плещите му — дали щеше да е достоен за това?
И накрая смазан от заплахите, които тегнеха върху него.
— Какво има? — разтревожи се Елвин.
Ирдел се насили да изглежда спокоен.
— Нищо. Малко… Малко съм напрегнат, това е.
Но Елвин не се заблуди.
Сложи наметалото, предназначено за принца-регент, на облегалката на един стол и каза:
— Познавам те, Ирдел. Има още нещо.
— Не. Успокой се.
— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Тогава те оставям. Не се бави. Ескортът ти те чака.
Елвин тъкмо щеше да се оттегли, когато — с очи, все така вперени в светлините на катедралата — Ирдел каза:
— Днес говорих с Исандра Аркантска.
Елвин се обърна.
— Е? — рече той.
— Или по-скоро тя говори с мен. Насаме.
— Моля? — каза Елвин.
Елвин се върна назад и попита:
— Какво каза тя?
— Предупреди ме да се пазя от кралицата и от Жал. Каза ми, че срещу мен има заговор. Предупреди ме и че ще има война — войната, която предвеща червената пепел. Война, която ще разкъса Върховното кралство… Каза ми също, че имам само един истински съюзник и че скоро ще трябва да му се доверя повече от всякога.
— Кой?
— Лорн.
— Лорн? — възкликна Елвин. — А Исандра откъде знае всичко това? И от кого?
— От валмирците. От техните астролози.
Елвин презрително изпухтя.
— Случва се астролозите да сгрешат. Дори валмирските… А и кой знае дали валмирците не са излъгали аркантците? Или дали аркантците не те лъжат умишлено? Не знам каква игра играе господарката на Арканте, но Божествените не говорят от нейната уста.
— А от чия уста биха могли да говорят?
— От ничия. Ти трябва да се пазиш от всички.
— И от теб ли?
— От мен… Знаеш, че аз съм нещо различно…
Ирдел се усмихна и попита:
— Ще ми помогнеш ли?
Взе плаща, който Елвин му бе донесъл, наметна го, после се обърна, за да може младият виконт да го нагласи на раменете му и да го надипли.
Елвин се зае.
— Ето — каза той, после нежно прегърна Ирдел отзад и го целуна по врата. — Ти ще бъдеш велик крал — прошепна му той на ухото.
Със затворени клепачи Ирдел се остави на ласките му… после се съвзе. Освободи се от нежната прегръдка на този, който беше негов любовник, обърна се и му каза:
— Ти ми обеща, че ако останеш да ми служиш, няма да…
— Зная — прекъсна го Елвин. — Извини ме.
— Не мога да бъда Върховен крал и да обичам мъжете.
— Аз искам да обичаш само един от тях.
— Невъзможно е и ти го знаеш.
Елвин сведе поглед.
После се окопити, усмихна се, върна си обичайното поведение и продължи да играе ролята си.
— Ескортът — каза той. — Чака те.
На свой ред Ирдел също се направи, че е забравил за случилото се:
— Върви напред. Ей сега идвам.
Когато излезе, виконт Д’Ералс вдигна два пръста към гърдите си и през дрехата си докосна малкия медальон във формата на кръст, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени настрани криле.
— Превелики Пожертван — прошепна той, — прости ми.
Тържественото ритуално погребение на Ерклант II завърши в часа и на мястото, където беше започнало преди двайсет и един дни. В дванайсетия час през нощта крале и кралици, херцози и херцогини, велики феодали и велики дами напуснаха катедралата на Ориал, където бяха присъствали на литургията на Почестите, посветена на покойния Върховен крал. Всички, без значение от потекло и ранг, носеха еднакви кървавочервени плащове.
Първо се появи кралското семейство.
Най-отпред вървеше принц Ирдел, подал ръка на леля си — Леара, херцогиня на Галиор и Лорини, за която това беше първото ѝ публично появяване, откакто бе изпратена на заточение. Следваше кралица Селиан, опряна на ръката на принц Алан. Накрая вървеше принцът-кардинал Жал, който бе отслужил Почестите и бе предал на Дракона-крал душата на своя баща, като се бе молил Божественият да съхрани Трона от абанос и оникс.