Кралицата замълча, подканяйки принца-кардинал и Естеверис да кажат нещо.
— Войната, която се задава, ще бъде ужасна — каза министърът. — Червеният дракон не е сгрешил, изпращайки своя пепелен дъжд.
— Нещата се промениха. Ако утре избухне война, която трябва да ни изправи срещу принца-регент, в този момент не можем да сме сигурни, че предимството ще е на наша страна. Привържениците на принца-регент ще бъдат многобройни и решени да се борят. Разбира се, зад него ще застане неговото херцогство Орвал. Несъмнено Аргор ще го подкрепи. Както и Фелн, ако реши, че е в негов интерес. Дориан ще се раздели на две. Арканте вече се бунтува срещу Трона от абанос и оникс. Остават ни само Лангър и Седемте града…
— Лангър е най-могъщата и най-богатата от нашите провинции — възрази принцът-кардинал. — Само той струва колкото две херцогства Фелн. Може би дори три.
Естеверис се направи, че не е чул. Изпълнен с надежда, че ще успее да убеди кралицата, той се интересуваше единствено от нея.
— Това е положението вътре в страната — каза той. — Сега, външното положение — и започна да изброява: — Иргаард? Винаги е бил враг на Върховното кралство и армиите му ще застрашат нашите пристанища и нашите граници при първа възможност. Вестфалд? Той няма да се помръдне, но неговите наемници ще се бият за този, който плаща повече, а това няма да можем винаги да сме ние. Кралство Алгера? Няколко обещания за земи и богатства ще са достатъчни да припомнят на краля му, че майката на принца-регент е алгеранска инфанта. Търговците от Ломбрия? Хванати между Алгера на запад и Орвал на изток, кой лагер мислите, че ще изберат? Колкото до Ансгарн, там чакат само най-малкия повод, за да си отмъстят за смъртта на един от техните принцове.
— Валмир ще се присъедини към нас — каза Жал. — Той винаги е бил съюзник на Върховното кралство. Принцовете на Иредия също ще ни подкрепят.
— Не всички — Естеверис привлече погледа на кралицата в сумрака. — Господарке, ако утре оповестим завещанието, според което принц Алан е наследник на Трона от абанос и оникс, ще избухне война, която няма да можем да спечелим и която ще доведе до разрухата на Върховното кралство. В желанието си да го спасите, в желанието си да му дадете един велик крал, ще ускорите гибелта му.
— Какво значи това, искате да се откажем? — възмути се Жал. — Тъкмо напротив, сега е моментът да поведем битката! Драконът-крал ще гарантира нашата слава и нашите успехи — заяви принцът-кардинал с непоколебима вяра.
Естеверис още веднъж не му обърна внимание.
Наведе се към кралицата и настойчиво каза:
— Спомнете си червената пепел над Ориал, господарке. За всички това беше прокоба. Единствено от вас зависи да се окаже само предупреждение.
За миг министърът си помисли, че е успял.
Заблуждаваше се.
В криптата на катедралата на Ориал около гробницата на Ерклант II горяха големи свещи и на тяхната светлина всичко наоколо тънеше в сумрак: ниши, решетки и саркофази, сводести проходи, потънали в земята, потъмнели надгробни плочи, които едва-едва се очертаваха. Тук почиваха за вечни времена, в покоя на Ейрал Върховните крале — от първия до последния.
Застанал на колене, граф Теожен д’Аргор се молеше сам, когато чу стъпки. Погледна през рамо и видя Лорн, разбра и тъжно се усмихна.
— Време е, нали?
— Да — каза Лорн. — Монасите-рицари чакат, за да могат да затворят криптата.
— Още малко, моля ви.
Лорн кимна и застана встрани да изчака, мълчалив и неподвижен, докато Теожен привършваше молитвите си и отправяше последно сбогом към покойния. Накрая графът се изправи мъчително, сякаш премазан от огромна тежест.
Обърна се и — тежко, развълнувано — каза:
— Каквото и да е направил, той беше мой крал. И мой приятел.
Не беше махнал червения си плащ.
— Зная — отговори Лорн. — Елате, графе. Време е.
Принц Алан още не си беше легнал, когато на вратата на покоите му се яви Дол Стуриш. Седнал в едно кресло, кръстосал глезени пред хубавия огън, принцът бавно пиеше своето вино с кеш и размишляваше.
Утре щеше да бъде крал.
— Ама той какво иска по това време? — попита Алан.
— Не зная — отвърна Одрик. — Каза само: „Заповед на кралицата“.
Алан се сепна и се разтревожи, но нищо не показа.
— Добре — рече той. — Пусни го.
Малко след това Стуриш влезе. Не видя веднага Алан, който седеше с гръб към него и креслото го скриваше почти изцяло.
— Какво ви води, Стуриш? — попита принцът, без да стане и дори без да погледне слугата си.