Изпитваше същото презрение към капитана на Дворцовата гвардия, както и Лорн.
Стуриш не посмя да се приближи.
— Нейно Величество кралицата ви моли да отидете при нея — каза той от вратата.
— Сега?
— Да, месир.
— Какво се е случило?
— Не зная.
— Добре. Кажете ѝ, че идвам.
— Имам заповед да ви отведа при кралицата.
— Знам пътя до покоите на майка ми — процеди Алан раздразнено.
— Нейно Величество ви очаква в тронната зала.
Сега вече Алан се разтревожи.
Логан чакаше отвън.
Кладите още горяха, когато Лорн и Теожен излязоха и големите врати на катедралата се затвориха зад тях. Нощта беше приятна и спокойна. На ясното небе се виждаха безбройните звезди на Голямата мъглявина, към която катедралата — висока, бяла, величествена — издигаше каменната си стрела.
Осветен от жарта, която постепенно слягаше, притворът беше осеян с кървавочервени плащове, които техните собственици — бързащи да оставят траура — дори не бяха хвърлили в пламъците. Валяха се — разпръснати, изпотъпкани хиляди пъти като тъжни останки от разбита армия. Тази гледка окончателно натъжи граф Д’Аргор, който седна на стъпалата на катедралата. Лорн се поколеба, после го последва, а Логан остана да стои прав встрани.
Известно време Лорн и Теожен седяха, без да кажат и дума, накрая графът прекъсна мълчанието:
— Днес говорих с Великия Градоначалник на Арканте.
— Вол?
— Да. Исках да науча нещо за Лукас…
Тъй като Теожен не довърши думите си, Лорн попита:
— Е?
— Вол ми каза, че последния път, когато го е видял, Лукас бил добре. В момента е в Арканте.
— Не мисля, че е страдал много в затвора.
— Лукас е издръжлив — каза Теожен с лека нотка на бащинска гордост. — Нужни са повече от няколко месеца в килия, за да бъде подложен на изпитание — въздъхна и добави. — За да бъде вразумен също, за съжаление.
Настъпи ново мълчание, в това време една от кладите рухна с трясък и от нея полетяха жар и пепел.
— Още не съм ви благодарил, рицарю — каза Теожен. — За мен. И за моя син.
— Няма нужда. Принц Ирдел поиска освобождаването на Лукас. Аз нямам никаква заслуга.
— Само че аз знам, че да измъкнете Лукас от крепостта Гриф съвсем не е било лесно. А с това си спечелихте и нови врагове. Съмнявам се барон Дирова да ви прости някой ден. Внимавайте с него: той е жесток и притворен.
Лорн вдигна рамене.
— Какво ще правите? — попита Лорн. — Ще се върнете в Каларин? Сега вече можете.
Каларин беше замъкът на граф Д’Аргор.
Докато синът му зависеше от милостта на кралицата, която заплашваше да го осъди за предателство, Теожен нямаше друг избор, освен да стои в Ориал и да се показва в Двора като верен васал. Но сега, когато Лукас отново беше свободен, ръцете му бяха развързани.
— Мога, да — каза Теожен. — Но трябва ли да го направя? — заинтригуван, Лорн се извърна към него. — Червеният дракон изпрати известие за война. Ориал се превърна в гнездо на интриги и заговори. Тронът е нестабилен, а Върховното кралство от години запада. Може би дори го грози гибел… А аз какво направих, за да попреча на това? Нищо. Зарязах всичко и се прибрах в моите планини. Като се замисля, избягах. Уморен. Отвратен. Избягах далеч от света, както направи Ерклант, когато се затвори в своята Цитадела.
— Твърде строг сте към себе си.
— Не, рицарю. Откровен съм.
— Ако не бяхте вие, Иргаард щеше да победи в Ангборн. Върховното кралство щеше да понесе тежко поражение. Ониксовата гвардия нямаше да я има и аз нямаше да съм тук и да разговарям с вас.
— Тъкмо това е доказателството, че Аргор прекалено дълго стоя настрани от делата на Върховното кралство. И че той може да промени съотношението на силите. Лукас никога не се отказа да се бори за това, което смяташе за справедливо. Хвана оръжието, когато Върховното кралство обсади Арканте. Аз отказах да изпратя войска в тази война, която смятах за несправедлива, но нищо не направих, за да ѝ попреча — Теожен се изправи, бавно свали плаща си и го сгъна. — Задава се война, рицарю. Дори да я нямаше пепелта на Червения дракон, усещам го дълбоко в себе си — и той се удари с юмрук по корема. На свой ред, Лорн също стана. — Но този път няма да гледам, без да правя нищо. Ще избера своя лагер и ще се боря.
— Кой е този лагер?
— Този, който честта и дългът ми посочат.
— Има само един достоен лагер — заяви Лорн. — Лагерът на Върховното кралство.
Теожен кимна неопределено и се замисли над това, което чу.
И разбра.
— Искате да кажете…
— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — рече Лорн. — Присъединете се към Ониксовата гвардия.