Елвин д’Ералс се беше скрил и се молеше с болезнено усърдие, застанал на колене върху голите, прашни плочи. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше от напрежение в мрака на един параклис, където никой вече не идваше, само една свещ осветяваше лицето му и на светлината ѝ сълзите му блестяха. Молитвата, която изричаше, беше отправена към Дракона-крал и той я повтаряше безспир, отново и отново, почти до опиянение. По челото му бе избила пот, която оросяваше и слепоочията му. Той трепереше, развълнуван и разкаян, притиснат под тежестта на вината, на срама от това, което беше и — още повече — на това, което щеше да стане.
Стресна се и рязко се обърна, когато усети, че някой го докосна по рамото. До него стоеше човек с качулка.
— Ваше преосвещенство! — извика той полугласно, но облекчено. — Ваше преосвещенство, вие дойдохте. Благодаря, благодаря…
С очи, изпълнени с признателност, той взе ръката на принца-кардинал в своите и я целуна.
— Това е добре — каза Жал и си дръпна ръката. — Знаете, че съм загрижен за всички, които са верни на Пожертвания. Особено когато са толкова пламенни и изпълнени с желание да служат като вас.
Притихнала и скръбна, тронната зала беше пуста, което я правеше да изглежда още по-просторна и по-висока. Бледите лъчи на Голямата мъглявина минаваха през островърхите прозорци и струпваха под сводовете на тавана матова светлина, която плавно се стелеше и сипеше проблясващи прашинки.
Алан пристъпи напред, зад него Стуриш затвори вратата.
Върху подиума знаменитият Трон от абанос и оникс на Върховните крале изглеждаше печален и празен — въплъщение на огромна, но смазваща власт. Алан спря и се загледа в него, с ръка върху дръжката на меча.
Скоро щяха да се бият за този трон.
Неговия трон.
— Кой ли не си е помислял какво ще изпита, сядайки на него? — попита кралица Селиан.
Алан не беше чул майка си да влиза. Сигурно го беше чакала в мрака. Обърна се и я видя — облечена цялата в бяло, над лицето ѝ се спускаше воал, който обаче не можеше да скрие блясъка на очите ѝ.
Беше сама.
— Невъзможно е да гледаш този трон, без да мислиш за всички Върховни крале, които някога са седели на него — поде отново тя. — Какъв по-хубав символ може да има за царуването и за властта им от това кресло? — с благородна стъпка кралицата мина покрай сина си и продължи да говори. После бавно заобиколи трона, докосна го с върха на дългите си пръсти с лакирани нокти. — Радвам се, че най-сетне се върна тук, в Ориал…
Ерклант II беше прекарал последните години от царуването си затворен в една крепост, изгубена сред Закрилящите планини, заобиколен единствено от личната си гвардия. Тронът му беше отнесен там и бе върнат едва когато Върховният крал, чувствайки, че умира, бе пожелал да издъхне в двореца си в Ориал.
— Спомняш ли си първия път? — попита кралицата. — Спомняш ли си първия път, когато си помисли какво ли може да чувства човек, сядайки на този трон?
— Н… не мисля, не — отвърна Алан.
Кралицата вдигна воала си. Усмихваше се.
На Алан му беше трудно да повярва, че е сам с майка си: някой, отнякъде сигурно ги наблюдаваше, слушаше, беше готов за действие. Запита се дали тронната зала има скрити врати, тайни отвори, през които можеше на воля да се шпионира всичко, което става там. Не виждаше нищо подобно, но интуицията му казваше, че на сцената присъства поне един таен зрител.
Естеверис? Жал?
— Аз често съм се замисляла какво изпитва човек, когато седне на трона на Върховните крале — продължи кралицата. — Толкова често, че — също като теб — не мога да си спомня първия път. И един ден спрях да се питам. Знаеш ли кога?
— Не.
— В момента, когато го направих.
Кралицата седна на Трона от абанос и оникс.
Настани се спокойно, подреди диплите на роклята си върху коленете си, отпусната, с длани на облегалките и кръстосани глезени.
— Виждаш ли? — забавляваше се тя. — Нищо сложно. Достатъчно е да седнеш… и вече знаеш.
Алан се помъчи да прикрие смущението си.
Кралицата го гледа един дълъг миг, без да каже нищо, полуусмихната, разнежена, както се гледа дете, което още е непохватно, но обещаващо и изпълнено с добра воля.
— Днес — добави тя небрежно — ти пожела да ми дадеш урок — Алан се сепна. — Не, думата е много силна. Да кажем по-скоро, че искаше да ни отправиш едно послание. На Жал, на Естеверис… И на първо място, на мен. Така ли е? Послание? — Алан кимна неубедително. — Като изчезна днес, ти искаше да ни накараш да оценим тежестта на отсъствието ти, необходимостта от твоето присъствие. Струваше ти се, че те държа настрани: мога само да се съглася с теб. Сигурно смяташ, че сме се отнасяли твърде лековато към теб. Мога да си представя, че си се почувствал… използван.