— Майко, аз…
С едно движение на ръката си кралицата накара сина си да замълчи.
— И сигурно гордостта ти е страдала — каза тя. — И тъй като един принц не може да се оплаква, ти си послужи с хитрина, за да те разбера. Казвам ти: аз разбрах и за в бъдеще ще участваш във всички решения, които ще вземам — кралицата се изправи и гласът ѝ стана стоманен. — Но дали ти разбра? Ти разбра ли какво означава това?
— Майко, струва ми се, че…
Кралицата слезе едно стъпало от подиума, на който стоеше тронът на Върховните крале.
— Утре — продължи тя — завещанието на баща ти ще те посочи публично за наследник на Трона от абанос и оникс. Ще се издигнат гласове против законното ти право и сред тях несъмнено гласът на Ирдел ще е най-силен.
— Готов съм за това.
Селиан слезе второ стъпало и каза:
— Иска ми се да го вярвам. Но това, което ще се случи тогава, няма да стане без шум и без сблъсък. Ще се пролее кръв. Като се започне с кръвта на Ирдел.
Алан изведнъж се разтревожи.
— Кръвта на Ирдел?
— Когато разбере, че короната на Върховното кралство ще бъде твоя, Ирдел ще се разбунтува. В скандала и безредието, които ще последват, той ще бъде отведен настрана, където Стуриш ще го чака с гвардейци, за да го задържи. По-късно ще кажем, че Ирдел е оказал съпротива и че Стуриш не е имал друг избор, освен да го убие.
Кралицата слезе от последното стъпало и впери поглед в очите на сина си — предизвикателен поглед, в който се усещаше и известна заплаха.
— Вие предвиждате да убиете Ирдел? — прошепна Алан стъписано.
— Предвиждам да спестя на Върховното кралство една война. Война, която след години може и да загубим.
— Но това е убийство!
— Това е необходимост.
Майката и синът стояха лице в лице, почти долепени един в друг. Невярващ, изплашен, Алан не знаеше какво да каже, мъчеше се да си събере мислите. Кралицата невъзмутимо се наведе напред и с буза, долепена до неговата, прошепна на ухото му:
— Искаше да знаеш, Алан? Ето. Знаеш — тя сложи нежната си, галеща ръка на бузата на принца. Гласът ѝ отново стана мек и изпълнен с обич. — Сега е твой ред. Свободен си да постъпиш както желаеш. Можеш да попречиш на изпълнението на този план. Можеш да спасиш своя полубрат. Можеш дори да се откажеш от трона. Но сега знаеш. Имаш ли сили? Готов ли си? Носиш ли в себе си каквото трябва, за да станеш Върховен крал?
При последната дума тя заби острия си нокът в скулата на Алан и бавно, много бавно, докато той стоеше неподвижен и ням, издълба кървав улей на бузата му.
Тази нощ Лорн не спа.
Прибра се много късно след последния си разговор с господарката на Арканте и вместо да се качи, с натежала глава той бутна вратата на параклиса, който бяха открили, когато започнаха преустройването на Черната кула. Това загадъчно обредно място датираше от времето, когато бе създадена Ониксовата гвардия, веднага след Последната война на Мрака. За него не се знаеше почти нищо. Беше опустошено, после зазидано и пет века запустение бяха довършили унищожението му и го бяха изтрили от паметта на хората. Нищо не бе останало от барелефите, издълбани с длето. Времето беше разяло стенописите, а колкото до статуята, която се извисяваше на разцепения на две олтар, тя беше толкова повредена, че беше невъзможно да се познае кой дракон изобразяваше — вероятно един от Дванайсетте божествени, но кой? И защо го бяха принизили така? Най-странното обаче беше криптата на параклиса, също зазидана, където се долавяше присъствието на Тъмнината и където никой не беше влизал.
Лорн не знаеше какво го бе привлякло тук и защо тази нощ, а не някоя друга. Беше почувствал нещо като необходимост, като зов, на който бе отговорил, без да се учудва и дори без да се замисля. Седнал на едно стъпало, покрито с вековна прах и сажди, той остана до сутринта пред статуята, която — осветявана отдолу със свещ — понякога сякаш оживяваше.
На зазоряване, докато Ориал се пробуждаше, един мъж, ескортиран от шестима въоръжени наемници, застана пред вратата на Черната кула. Беше облечен в дълъг черен плащ, лицето му не се виждаше, потънало в сянката на широка качулка. Един от войниците почука три пъти с чукчето във формата на вълча глава и се дръпна, като остави мъжа пред отвора, чийто капак се плъзна в дебелата врата.
— Кой е там? — попита един Ониксов гвардеец.
— Трябва да видя рицаря Лорн — каза мъжът, без да си покаже лицето. — Сега — и той протегна един медальон. — Събудете го, ако е необходимо, и му предайте това. Той ще ме приеме.