Не след дълго вратата се отвори.
Завещанието
Така повеляваше старинният обичай, превърнал се в закон: четенето на завещанието бе извършено пред Горните и Долните камари на Върховното кралство, събрани за този изключителен случай в Голямата библиотека на Двореца, в присъствието на вдовстващата кралица и на принцовете и синовете на Ерклант Втори. Трябва да бъде казано, че този ден, в който се проля кръв, беше първият от Войната на тримата принцове.
Въоръжени с дълги жезли, с които си служеха, за да определят ритъма на официалните церемонии или да въдворяват ред, когато е нужно, приставите влязоха първи в Голямата библиотека, отвориха двойните крила на шестте врати и застанаха от двете страни на всяка от тях, с гръб към стената. После едновременно удариха с жезлите по пода и започнаха да отмерват бавен, отчетлив ритъм.
Членовете на Горните и Долните камари — висши сановници, прелати, министри, съдии, общински съветници и представители на големите благороднически ордени — започнаха да влизат и да заемат местата си на пет реда пейки, като заставаха прави, безмълвни, тържествени.
Последва втори силен удар и приставите престанаха да отмерват ритъма.
При третия удар ритъмът започна отново, този път — за да отбележи влизането на принцовете и кралица Селиан, които се качиха на подиум срещу пейките и също останаха прави пред местата си.
Силен удар за край на отмерването.
Още един: кралицата и принцовете седнаха.
Последен: членовете на Камарите ги последваха.
Огромната зала, чиито стени бяха запълнени с книги от долу до горе, заемаше една цяла осмоъгълна кула. Беше висока осем етажа, всеки един от които беше увенчан с галерия. В едната от първите две галерии, които бяха и най-широки, бяха чуждестранните делегации, в другата — придворните и други привилегировани особи. Тази публика се бе настанила преди отварянето на вратите от приставите и — струпана на балюстрадите — присъства на влизането на Камарите и на кралското семейство сред почтителна тишина — тишина, която стана още по-напрегната, когато министър Естеверис пристъпи напред, за да вземе лично, пред всички, кралското завещание, съхранявано в кутия от сребро, злато и стъкло.
Лорн стоеше сам до балюстрадата на галерията на третия етаж. С шлем в ръка и меч на хълбока, с отметнат плащ, показващ нараменника с герба на лявото му рамо, той беше облякъл черните кожени доспехи, покрити с плетена ризница, на Ониксовата гвардия. Беше с ботуши и ръкавици — готов за война.
Той невъзмутимо гледаше пиесата, която се разиграваше пред очите му: нейното развитие му бе известно и той знаеше, че в нея измаменият щеше да бъде принц Ирдел. Загледа се в Алан, чиято буза беше наранена, а той изглеждаше странно отсъстващ, в Жал, който чакаше достолепно и спокойно, в кралицата, чиито очи пламтяха. Облечена цялата в бяло, с Великия си градоначалник от едната страна и с новия капитан на гвардията си от другата, Исандра Аркантска седеше в първата галерия заедно с посланиците, консулите и легатите. Светлината падаше върху нея, сякаш хваната в клопката на красотата и елегантността ѝ. Лорн срещна погледа ѝ, когато Естеверис започна да чете завещанието, и го издържа, докато залата извика от изненада: Естеверис току-що бе известил, че Алан наследява короната на Върховното кралство.
Без да чака, Лорн тръгна.
Объркването обхвана залата и галериите на Голямата библиотека, настана страшен шум, гласовете отекваха под сводовете. Някои не можеха да повярват на това, което бяха чули; други мислеха, че не са разбрали добре; онези, които не бяха чули, питаха съседите си, не получаваха отговор, повтаряха, настояваха, дразнеха се. Имаше и такива, които се опитваха да накарат останалите да замълчат. Приставите удряха по пода с жезлите си и призоваваха към ред, но никой не им се подчиняваше, дори не ги чуваха.
Малко по малко обаче редът се възстанови.
Принц Ирдел се бе изправил. Беше пребледнял и разтреперан, със стиснати зъби и поглед, блестящ от ярост.
Постепенно вниманието се съсредоточи върху него и настъпи тишина.
— Повторете — каза той студено.
Естеверис се поколеба.
— Принце, аз…
— Повторете — каза Ирдел, като повиши тон и се приближи до министъра.
Естеверис погледна към кралицата, очите му умоляваха за съвет, заповед, за помощ, но тя седеше безизразна, лицето ѝ беше непроницаемо като мрамор, а погледът — вперен някъде далеч.
— ПОВТОРЕТЕ! — изкрещя Ирдел.