Министърът се стресна и се уплаши, не можеше да помръдне. Алан се изправи, сякаш възнамеряваше да се намеси, но само с един жест Жал го накара да остане на мястото си.
— „По моя воля…“ — започна Ирдел. — Повторете. „По моя воля…“
Разтреперан, Естеверис сведе очи към завещанието и зачете:
— „По свободната ми воля и за благото на Върховното кралство, аз, Ерклант Втори, заявявам, че признавам третия ми син и единствено него за мой законен наследник.“
Ирдел се обърна и се вгледа в кралицата и двамата си полубратя. После изтръгна кралското завещание от ръцете на Естеверис, който се дръпна назад, обърна се към присъстващите и ги призова за свидетели сред тишина, подобна на тази, която настъпва точно преди да започне битката, когато две армии са изправени една срещу друга в ранното утро.
— Аз! — извика Ирдел силно и уверено. — Аз, Ирдел I! Аз, Ирдел I, Върховен крал от този ден насетне, ето какво правя с тази хартия!
При тези думи той вдигна високо кралското завещание и бавно го разкъса на две. Алан пребледня, а кралицата се усмихна: Ирдел току-що сам се бе осъдил, точно както тя бе предвидила. В цялата зала, както и по балюстрадите, всеки беше затаил дъх.
— Принце, моля ви… — опита се Естеверис.
Но Ирдел завърши светотатственото си движение, като смачка на топка парчетата пергамент и ги хвърли в краката на кралицата — последно предизвикателство към тази, която не бе престанала да му вреди. И докато врявата от коридорите нахлуваше през вратите, изведнъж Голямата библиотека се изпълни с викове, крясъци и — вече — с призиви за оръжие, изречени от някои от членовете на Камарите.
Безразличен към шумотевицата, Ирдел впери убийствен поглед в Алан.
И излезе.
След като напусна главната зала на Голямата библиотека, принц Ирдел влезе в един просторен хол, където се бяха събрали всички онези придворни, любопитни и посетители, които не бяха успели да заемат място в галериите. Тази тълпа, която се блъскаше на вратите, развълнувана от слуховете и вече размирна, принуди Ирдел да си проправя път със сила. Хората го познаха, но не можеха да си обяснят причините за напускането му, нито за мрачното му изражение, което още повече засили всеобщото объркване.
Ирдел застана насред блъсканицата, потърси своите придворни, но не ги видя. Отначало се изненада. Бяха се разбрали да го чакат тук. Къде ли можеше да са? А Ониксовата гвардия? Изведнъж Ирдел се почувства уязвим, незащитен. Спомни си доволната усмивчица на кралицата и разбра, че без да знае, бе изиграл част от пиесата, предварително написана за него. Селиан знаеше. Тя познаваше съдържанието на кралското завещание, което несъмнено бе диктувала, ако изобщо беше истинско. Следователно е могла да изпревари реакцията му и да предвиди, че той ще напусне с гръм и трясък, без да изчака края на церемонията и без да признае валидността на завещанието.
Зад гърба му вратите на библиотеката се затвориха и Ирдел почувства, че се е хвърлил право в капан.
Обзе го тревога. Като продължаваше да се оглежда за своите придворни, видя, че две отделения от Лазурните гвардейци разбутват тълпата и се насочват към него. Веднага му стана ясно, че идват да го арестуват. Бяха го чакали и имаха заповед го отведат — доброволно или насила, като се възползват от безредието. Но къде щяха да го отведат? В някоя тъмница, откъдето нямаше да може да се бори за своя трон, нито да командва привържениците си, и от която вероятно никога нямаше да излезе. Нямаше да е първият възпротивил се, който свършва в някоя подземна килия.
Трябваше да бяга.
Ирдел тръгна, като разблъскваше хората с лакти. През това време гвардейците се приближаваха към него. Ако не намереше изход, скоро щяха да стигнат до него. По инстинкт той стисна дръжката на камата, закачена на колана му. Това беше единственото му оръжие, но той беше твърдо решен да го използва.
А дали кралицата не се надяваше именно на това?
Ако окажеше съпротива, поемаше риска да се изложи на някой лош удар. При всички случаи обаче и въпрос не можеше да става да се предаде…
Някой го хвана за ръката.
Той се обърна и понечи да извади камата, но спря, защото видя едно познато и — най-сетне — приятелско лице.
— Елвин!
— Последвай ме — каза му младият виконт. — Тук си в опасност.
Като разблъскваше всички, които препречваха пътя му, Елвин д’Ералс повлече Ирдел след себе си. За щастие гвардейците се забавиха, но не смееха да извикат или да използват сила, за да минат. Ирдел си каза, че ако имаха заповед да го хванат, кралицата сигурно предпочиташе това да стане без скандали или поне възможно най-дискретно.