— Но какво става? — попита Ирдел. — Къде са другите?
Елвин не му отговори.
Водеше го към една стена, но изглежда, знаеше къде върви и когато гвардейците ги изгубиха от поглед, той повдигна един стенен килим и отдолу се показа скрита врата, която той отвори.
— Оттук!
Ирдел влезе, без да помисли, в един тесен коридор, който потъна в тъмнина веднага щом Елвин затвори вратата зад тях. За миг останаха неподвижни, напрегнати и дебнещи — колкото да свикнат с мрака и да започнат по малко да виждат.
— Ела — каза му тогава Елвин тихо. — Скоро ще разберат.
Ирдел тръгна след него.
Сърцето му биеше лудешки, не му стигаше въздух и слепоочията му бучаха. Неговият свят се бе сгромолясал и сега свободата му, животът му бяха в опасност. Знаеше, че го търсят. Трудно му беше да си събере мислите и не знаеше на кого да се довери, освен на Елвин. Може би придворните му го бяха изоставили. Колкото до Ониксовата гвардия, дали изобщо някога бе могъл да разчита на нея? Каква ли игра играеше Лорн още от началото? Дали беше нещо друго, освен да служи на собствените си интереси, каквито и да бяха те?
Елвин открехна една врата и пусна Ирдел да мине пръв.
— Стигнахме.
Ирдел влезе в едно помещение, където внезапната силна светлина го порази.
Заслепен, объркан, той не можа да направи нищо срещу хората, които изведнъж го хванаха и му нахлузиха чувал на главата.
Кралица Селиан и принцовете Алан и Жал също бързо се оттеглиха, като оставиха Естеверис сам с членовете на Горните и Долните камари на Върховното кралство. Намериха убежище в една стая, която предварително бе подготвена за това, останаха там със засилена охрана, далеч от скандала и брожението. Вече нищо не можеше да възпре събитията, чието начало те бяха поставили. Можеха само да чакат.
Съвсем овладяно принцът-кардинал седна в един фотьойл до камината и потъна в мислите си. Алан обаче далеч не беше толкова спокоен, наля си чаша вино и я изпи на един дъх. Понечи да си сипе още една, но кралицата сложи ръката си върху неговата.
— Вие сте крал — каза му тя.
— Не още, майко.
— Всичко е подготвено.
— Ами ако Ирдел се спаси…
— Няма да се спаси — уверено заяви кралицата.
Алан остави на масата празната си чаша и гарафата.
— Царуването ми започва с убийство.
— По-добре, отколкото с война.
— Всичко, което става сега, е по волята на Дракона-крал — намеси се Жал, без да помръдва и без да отвори очи. — Дори Сивият дракон му се подчинява.
Кралицата хвана Алан за раменете и го застави да я погледне в очите.
— Сега не е времето да съжалявате. Мислете за отговорността и за славата, които оттук насетне са ваши. Вече не можете нито да отстъпите, нито да се откажете. Вие сте Върховен крал по волята на вашия баща. Утре ще бъдете коронясан — Алан се извърна. — Единствено от вас зависи да станете най-велик от всички — добави кралицата.
— Алдеран I — прошепна Алан.
Въпреки страховете му и първоначалните угризения, по тялото му премина тръпка на удоволствие.
Сладостна тръпка.
С чувал на главата и с ръце, завързани на гърба, принц Ирдел внезапно беше избутан в някаква стая. Той се спъна и падна. Един от похитителите му, който го водеше, като го държеше за ръката, го задържа и му помогна да се изправи. Махнаха чувала от главата му и му развързаха ръцете. Заслепен от светлината, той примига и си разтри китките. Пред него един силует в контражур му се струваше все по-познат, най-накрая го позна.
— Лорн?
Ирдел се огледа и видя празна, прашна стая, в която нямаше никакви мебели. Знаеше, че не е напуснал Кралския дворец, но нямаше представа къде точно се намира. Петима ониксови гвардейци, сред които Логан, го бяха заобиколили — бдителни, но не заплашителни. Елвин стоеше встрани и сякаш примирено очакваше съдбата си. Неговите ръце също бяха вързани, а на главата му беше нахлузен чувал.
— Съжалявам за всичко това — каза Лорн. — Но трябваше да действаме много бързо. Няма време за обяснения.
— Настоявам да разбера какво става! — възпротиви се Ирдел.
Лорн се дръпна, за да му покаже прозореца без пердета, към който той стоеше с гръб.
— Погледнете сам — каза той. — Внимавайте да не ви забележат.
— Освободете Елвин.
— Първо погледнете.
Ирдел познаваше достатъчно добре Лорн и разбра, че той няма да отстъпи. Разгневен, но и заинтригуван, Ирдел го погледна недоверчиво, докато отиваше към прозореца. Застана отстрани и погледна навън, без да се подава. Прозорецът гледаше към малък двор, в който стояха Стуриш и шестима войници от Лазурната гвардия.
— Какво…? — започна Ирдел.
— Те чакат вас — каза Лорн. — За да ви убият. Но скоро ще разберат, че нещо не е наред. По-добре да сте вече далеч, когато известят кралицата.