— Н… не разбирам…
— Напротив, разбирате. Разбирате, но не можете да допуснете това, което разбирате. Първо, че кралицата хладнокръвно е предвидила да ви убие. И второ, че този, на когото имахте най-голямо доверие, ви водеше право към смъртта.
Невярващ, Ирдел се обърна към Елвин, чийто чувал — по мълчалива заповед на Лорн — бързо бе свален. Младият виконт веднага наведе очи — за да избегне светлината, която го заслепяваше, но и погледа на принца. По лицето му се четеше не толкова страх, колкото вина и срам.
Ирдел пребледня.
— Значи… Значи е вярно… Ти? Ти! Ти щеше да ме предадеш? ТИ!
Принцът понечи да се нахвърли върху Елвин, но Лорн го задържа.
— Трябва да тръгвате, принце. Да напуснете Двореца. Да напуснете Лангър. По най-бързия начин. Ако Лазурната гвардия ви намери, всичко е загубено.
Ирдел беше като зашеметен от силен удар, но разбра и се съгласи.
— Да — каза той. — Да… Но как?
— Вървете с Логан. Доверете му се, както се доверявате на мен — Логан се приближи, в ръцете си държеше пълни бойни доспехи на Ониксовата гвардия. — Облечете това — добави Лорн.
Двама черни гвардейци отведоха Елвин. Лорн дискретно наблюдаваше Стуриш и хората му, докато Логан помагаше на Ирдел да се преоблече. Справиха се бързо и скоро Лорн можа да се убеди, че като си сложи шлема, е почти невъзможно някой да познае принца, без да се приближи съвсем близо до него.
— Ще свърши работа — каза той.
— Благодаря, рицарю — каза Ирдел и стисна ръката на Лорн.
— Късмет.
— Вие няма ли да дойдете?
Тревога или подозрение прочете Лорн в очите на принца?
Несъмнено и двете.
— Не — отвърна Лорн. — Трябва да остана в Двореца и да се показвам. Да отклонявам вниманието.
Ирдел се съгласи.
— Разбирам, рицарю — Ирдел посочи с брадичка презрително към Елвин. — А той? С него какво ще правите?
— Ще го използвам, за да изпратя едно съобщение.
— Както желаете — изплю се Ирдел.
— Време е — каза Логан.
Ирдел и Лорн се ръкуваха за последно.
— Дължа ви живота си — каза принцът. — Никога няма да го забравя.
След това тръгна — забързан и безличен — с ониксовите гвардейци.
Когато вратата се затвори, Лорн се обърна към Елвин.
На дворчето Стуриш започваше да става нетърпелив.
И разтревожен.
Ирдел и Елвин не идваха. А според сведенията, които имаше капитанът на Дворцовата гвардия, всичко до този момент се бе развило съгласно предварителния план. Кралското завещание бе посочило принц Алан за наследник на Трона от абанос и оникс, принц Ирдел се бе разбунтувал и сега липсваше само едно: Ирдел да падне в клопката, приготвена за него. След това щяха да са необходими само няколко удара с меч и всичко щеше да е решено.
Удари с меч, които Стуриш мечтаеше да нанесе, защото те щяха да му заслужат признателността на кралицата, което означаваше почести и богатство, може би дори титла.
Но в този момент той не знаеше какво да прави. Да чака още? И докога? Разбира се, Ирдел се беше хванал в капана — всички врати на двореца се наблюдаваха. Но все пак беше по-добре работата да се свърши тук, далеч от чужди очи. Стуриш пръв си помисли, че…
Силен трясък го накара да подскочи и той едва успя да се обърне, когато тялото на Елвин д’Ералс падна на плочите в двора сред дъжд от счупена дървения и парчета проблясващи стъкла.
След като учудването отмина, Стуриш вдигна невярващи очи към прозореца, от който беше хвърлено тялото.
Никой.
От височината на най-големия балкон в своите покои кралица Селиан гледаше как слънцето залязва зад Лангърските планини и виждаше в огньовете на залеза първите пламъци на войната. Влезе Естеверис и без да се обръща, тя го попита отдалеч:
— Новини?
— Принц Ирдел остава неоткриваем, госпожо. Освен ако не се крие някъде, значи е успял да напусне Двореца.
— Как е възможно? Струва ми се, че Стуриш беше наредил да се наблюдават всички изходи на двореца… Впрочем, къде е тоя некадърник?
— Капитан Стуриш организира наблюдението на градските порти и патрулите.
— Няма смисъл. В този момент Ирдел е вече далеч.
— Убеден съм.
— Стуриш също го знае.
— Без съмнение. Капитан Стуриш си намира работа, за да не се налага да се яви пред вас. Страхува се от гнева ви.
— Има право, но с него ще се заемем по-късно.
Подухна хладен вятър и кралицата потрепери.
— Ще наредя да ви донесат палто, госпожо — каза Естеверис.
Кралицата кимна едва-едва и малко след това дойдоха три слугини, като всяка носеше палто.