— Щом казваш.
— Мисля да го привлека към мен. Да се лиша от услугите на човек като Естеверис ще бъде грешка, нали?
— Без съмнение.
Алдеран I вдигна рамене.
— Е! Ще видим! Ще помисля… — изведнъж стана суров, протегна ръка към Лорн, щракна с пръсти и властно рече: — Пръстенът ти, Лорн.
Няколко секунди Лорн остана неподвижен.
После невъзмутимо свали пръстена на Пръв рицар на кралството и изкачи стъпалата на подиума, за да го постави в шепата на Върховния крал.
Алдеран го ложи на безименния си пръст.
— Ти си ми приятел — каза той. — Най-добрият, когото съм имал и несъмнено най-добрият, когото някога ще имам. Но дори за мое добро, дори за твое или за доброто на когото и да било, никога повече не си и помисляй да ме предаваш.
Заплахата беше в думите, в гласа, в погледа, който Лорн издържа в пустата, смълчана, огромна и потънала в полумрак тронна зала, където той и Върховният крал бяха сами в целия свят в зората на едно кърваво царуване.
Когато се прибра в покоите си на последния етаж на Черната кула, Лорн първо запали огън и чак след това се отпусна с въздишка в креслото си. Остана така, потънал в мисли, седнал пред прозореца, от който виждаше целия Ориал, с чаша вино в ръка.
— Смутен си — каза призракът на Върховния крал, като излезе от един тъмен ъгъл. — А трябваше да очакваш да ти бъде отнет пръстенът на Първи рицар на Кралството, нали? Или се надяваше завинаги да е твой?
— Не ми пука за това бижу — отвърна Лорн. После погледна с крайчеца на окото си голия си безименен пръст и се запита дали това, което току-що бе казал, наистина е вярно. — „Това, което Върховен крал е сторил, само Върховен крал може да отмени.“ Спомняте ли си, татко?
— Алан не е мой законен наследник.
— Обаче седи на Трона от абанос и оникс.
— Ирдел ще царува.
— Може би, един ден.
— Трябваше да кажеш на Ирдел какво подготвя кралицата против него. Той вече се виждаше крал! Защо не го предупреди? Защо не му каза, че завещанието, което скоро щеше да бъде прочетено, ще посочи Алан за мой наследник? И защо не му каза, че това завещание е фалшиво?
Лорн се обърна към мъртвия крал.
— Това завещание е истинско — каза той. — Вие сте го искали. Диктували. Подписали.
— Това не е последното, което направих, и ти го знаеш по-добре от всеки друг. Аз… не бях на себе си. Бях слаб, изгубен. Спомняш си, нали?
— Спомням си.
— Оставих се кралицата да ме убеди, че Алан ще бъде по-добър крал от Ирдел. Че той… че той е кралят, от когото Върховното кралство се нуждае. Тя ме излъга, измами ме. Тя ме предаде! — Ерклант II въздъхна съкрушен. После се оживи и като обвиняем, който защитава каузата си, каза: — Но аз се осъзнах. Съжалих. Пожелах да поправя грешката си и написах последното завещание, което върна на Ирдел законните му права. Именно това е валидното завещание! Само то!
С поглед, отправен отново към потъналата в нощния мрак столица, Лорн отпи глътка вино.
— Ирдел знае, че кралицата предпочита Алан пред него — добави Върховният крал. — Винаги е било така. И той нищо не може да направи по този въпрос. Срещу него е фактът, че не е неин син… Щеше да ти повярва, ако му беше казал, че кралицата възнамерява да го убие. Той ти имаше доверие…
— Ирдел има нужда от теб — каза Върховният крал.
Лорн стана.
Приближи се до прозореца и до нощния студ, който струеше откъм него. Погледът му разсеяно се плъзна по съседните покриви, галени от светлините на Голямата мъглявина.
— Ирдел е жив, нали? Ако Сивият дракон иска, той ще може да завладее трона си отново.
— Но на каква цена? След колко битки и кланета? Ти можеше да попречиш на тази война, която ще разкъса Върховното кралство. Но не го направи. По-лошо, ти направи така, че тя да започне.
Погледът на Лорн бе привлечен от златно отражение.
На дръжката на прозореца висеше медальон. Онзи медальон, който същата тази сутрин, на зазоряване, един загадъчен посетител бе поръчал да му предадат, за да го приеме.
Мъжът чакаше сам в една стая, осветена от току-що запаления огън в камината, хората му пазеха отвън. Беше се обърнал към вратата, когато Лорн бе влязъл, и бе свалил качулката си.
Беше Жал.
— Драконът-крал — беше казал той — ме отличи с дарба, която ценя най-много от всичко. Знаете ли коя? — и тъй като Лорн не бе отговорил, Жал веднага бе добавил: — Да прониквам в сърцата. Да чета в душите най-дълбоко стаените тайни и желания.