— Какво искате от мен?
— Днес завещанието на баща ми ще бъде отворено и ще посочи Алан, а не Ирдел за наследник на Трона от абанос и оникс. Но вие това го знаете, нали?
— Ако го зная, тогава защо е нужно да идвате да ми го кажете?
Принцът-кардинал се бе направил, че не забелязва враждебността на Лорн. Беше се усмихнал помирително и бе казал:
— Това обаче, което не знаете, е, че след това Ирдел ще бъде убит. Официално той ще умре, докато се съпротивлява на арестуването си. Защото вие не се съмнявате, че той ще откаже да признае завещанието и ще се разбунтува. Всичко вече е подготвено, за да го вкара в капан, от който той няма да излезе жив. Знам всичко за този капан, защото аз го замислих и организирах.
— Значи кралицата наистина е готова на всичко.
— Нима сте се съмнявали?
— Не. Но ми отговорете на въпроса: какво искате от мен?
— Искам вие да спасите Ирдел. Искам да направите така, че той да напусне Кралския град здрав и невредим. Ако е необходимо, аркантците ще бъдат много доволни да ви помогнат в това начинание.
— Защо?
— За доброто на Върховното кралство, разбира се.
— По-скоро за неговото унищожение — бе възразил Лорн. — Ако Ирдел умре, бунтът ще бъде потушен. Малцина ще са онези, които да посмеят да се разбунтуват и да вдигнат оръжие срещу Алан. Те ще са изолирани. Слаби. Следователно няма да има война. Но ако Ирдел остане жив, Върховното кралство ще пламне и ще потъне в хаос. Което пък ще позволи на Църквата на пожертвания Дракон-крал да възстанови мира в него. И да установи своя закон, разбира се.
— Приписвате ми твърде мрачни намерения, рицарю.
— Вие винаги сте желали разрушението на Върховното кралство.
— Което ни сближава, нали?
Тогава Лорн бе свел очи към медальона, който Жал бе показал на вратата на Черната кула, настоявайки да му го занесат. Беше скъпоценно бижу, женско, което изглеждаше доста крехко в ръката на Лорн. Последния път, когато го бе видял, то висеше на нежния врат на Алисия — жената, която бе обичал и два пъти бе изгубил, и за която не знаеше нищо, откакто семейството ѝ я бе отвело в Иредия.
— Зная къде е Алисия дьо Лоранс — бе потвърдил принцът-кардинал. — Мога дори да ви кажа, че е родила момиченце. И двете са добре.
Лорн се бе стреснал и бе погледнал Жал недоверчиво.
Дъщеря? Но Драконът на разрушението му бе казал, че ще има син.
— Защо да ви лъжа? — бе попитал Жал, досещайки се за съмненията на Лорн.
— Какво ли знам аз? Аз нямам дарбата да прониквам в душите.
— Заблуждаваш се — каза мъртвият крал. Това изтръгна Лорн от мислите му. — Ти не спаси Ирдел нито заради Алисия, нито заради дъщеря ти. Направи го по същите причини като Жал.
Лорн отстъпи от прозореца и се обърна към призрака. Погледът му бе красноречив — искаше обяснение.
— Направи го, за да въвлечеш Върховното кралство във война и да предизвикаш разрушаването му — каза Ерклант II. — С тази разлика обаче, че Жал, колкото и да е фанатик, се надява след това да възстанови Върховното кралство. А ти искаш единствено пепелища. Само руини. И нищо друго.
Невярващ, натъжен, умоляващ, призракът дълго гледа Лорн и накрая попита:
— В името на Божествените, сине, толкова ли ме мразиш?
Лорн го изгледа презрително.
В очите му блестяха сълзи от гняв и той процеди:
— Пепелта беше червена, татко. Какво мога аз?
Втора част
Лятото на 1549 г.
Руините на Ириас
Във вените му течеше кръвта на Вещицата и на Рицаря. Носеше белега на Мага, който никой друг не бе носил от времето на Мрака.
Жената тичаше, бягаше от преследвачите си под проливния дъжд.
Казваше се Майрин, а детето, което притискаше към себе си, беше неин син. Едва на шест месеца. Тревогата на майка му се бе предала и на него и то плачеше от страх, а личицето му се гърчеше, шибано от пристъпите на бурята. Силният вятър стенеше, водните талази помитаха равнината и превиваха върховете на дърветата.
Майрин не знаеше кои са мъжете, които я преследваха. Облечени в сиви раса, с бръснати глави, покрити с татуировки, те приличаха на жреци и носеха големи церемониални жезли. Но на кого се молеха? На кого служеха? Тя не знаеше. Но не се съмняваше какво искат.
Нейния син.
Нейния син, който също като баща си носеше в плътта си белега на необикновена съдба.
Майрин беше вещица. Беше познала белега, веднага щом го видя на детето, което току-що бе излязло между краката ѝ. И бе разбрала от какви ламтежи, от какви опасности трябва да го пази. Като изостави малкото, което притежаваше, тя напусна планините на Аргор и се премести в една отдалечена, дива местност, далеч от всичко и най-вече далеч от хората.