Последният войник не посмя да се изправи сам срещу Лорн.
Отказа да се бие, отстъпи, разпери открито ръце, пусна меча си и тъй като Лорн само го гледаше, помисли, че е пощаден и се затича към змейовете, които чакаха на двора.
Без да бърза, Лорн вдигна един арбалет от земята.
Зареди го, спокойно сложи една стрела и се прицели в бягащия.
И внезапно се извъртя, вдигна арбалета и взе на прицел змея, който се спускаше над него и, разтворил уста, се канеше да избълва огън.
Един миг. Един изстрел. Един шанс.
Лорн не трепна.
Стрелата се заби в гърлото на змея, точно под челюстта му. Прониза люспи и мускули и сцепи огнения джоб. Влечугото изрева, изправи се назад, както летеше, и изхвърли единия от змейниците, чийто вик секна, чак когато падна на земята. Като закован за врата към нощното небе, змеят започна да маха с крила на едно място и да дращи въздуха с лапите си, а от раната му потече пламтяща течност. На двора се посипаха огнени капки и принудиха Лорн да се отдръпне. Крилатото животно се гърчеше и изхвърли и втория змейник, който, закачен с ремък, омотан около глезена му, остана да виси надолу, докато змеят се отдалечаваше в мрака.
Лорн се извърна към войника, който беше напуснал битката, и го видя, че полита, яхнал един змей, другите три стояха все така завързани за юздите си. Въздъхна облекчено и изведнъж почувства страшна слабост в краката, главата му тежеше, ръцете му бяха като от олово. Пъхна ръката си под наметалото, за да опипа лявото си рамо, и я извади обляна в кръв: когато Лорн бе скочил от ковачницата в горящата работилница, точно преди таванът да се срути върху него, арбалетчикът, който загина под развалините, беше имал време да стреля и го беше улучил. Стрелата само го беше пронизала, без да засегне ставата. Лорн можеше да си движи рамото и едва сега започваше да чувства болката. Щеше да прегледа раната по-късно.
Побърза да отиде при Върховния крал.
Тъй като пожарът беше обхванал общата зала, Лорн мина през високите пламъци сред задушаваща горещина и плътен дим, преди да стигне до капака на мазето. Отвори го, извика, помогна на Алдеран да се качи по стълбите.
Оставаше да излязат от пещта.
Върховният крал беше останал без сили. Краката едва го държаха, а болките от ужасните му изгаряния го караха да бълнува. Наложи се Лорн да го носи, докато най-накрая успяха да се доберат до двора, изтощени и почернели от пушеците и саждите, и жадни за свеж въздух.
Зазоряваше се, когато, яхнали един огнен змей, двамата полетяха на север, напускайки странноприемницата, от която скоро щяха да останат само развалини и пепелища.
Далоран
Страшните изгаряния принудиха краля да изтърпи огромни страдания. През първите дни и нощи беше обзет от непрестанни пристъпи на треска и бълнуване, така че приближените му се страхуваха както за живота, така и за разума му. Тъй като той отказваше да се върне в двореца си в Ориал, веднага най-добрите лекари и магове в Двора бяха изпратени при него. По волята на Дракона на съдбата те го спасиха. Но лековете им не можеха да направят нищо против огъня, който бе изгорил тялото му и продължаваше да бушува дълбоко в душата му.
Знамената на кралица Селиан се вееха заедно с флаговете на Върховния крал над замъка в Далоран, когато Лорн и ескортът му пристигнаха в кралския лагер. Завръщайки се след много дни отсъствие, те се движеха в бърз тръс, хоругвите им гордо плющяха на вятъра, а наметките им с избродирани гербове се спускаха върху задниците на конете им. Следобедът беше към края си. Подухваше хладен вятър и разпиляваше облака белезникав прах, който конниците вдигаха.
Тромпети изсвириха, за да известят пристигането им. Портите се отвориха пред тях и те влязоха в лагера, който се беше увеличил двойно, откакто нови военни части се бяха настанили извън двойното укрепление от кули и огради. Лорн яздеше отпред, като държеше юздите с една ръка, за да си пази лявото рамо. За раната му се бяха погрижили добре, но тъй като бе минало много малко време след битката в странноприемницата „Червената скала“, то още го болеше и Лорн предпочиташе да не рискува, още повече няколко дни преди битката, която се задаваше.