Лорн отвърна на поздрава на Естеверис.
Винаги го беше виждал облечен само в богати, цветни тъкани, чийто лукс се набиваше в очи, но сега бившият прелат носеше само строги, тъмни дрехи. Дали не мислеше, че тази строгост отговаря по-добре на новите му функции? Единственото, което беше останало от някогашния Естеверис, бяха скъпоценните пръстени, отрупващи ръцете му.
— Сир — каза той, — връщам се след миг. Всичко е готово.
Седнал на Трона от абанос и оникс сред полумрака, Върховният крал изглеждаше като жив портрет на баща си. Беше облечен в черно и носеше короната си върху черно кепе, тъмен воал скриваше превързаната половина от лицето му. Дясната му ръка беше с ръкавица. Той трудно я повдигаше и едва-едва помръдваше дясната си половина, като всеки път лицето му се сгърчваше от болка. Виждаше се само лявото му око. Блясъкът му беше познат на Лорн — това беше блясъкът на кеша, който кралят пиеше, за да облекчи страданията, които, ако не беше дрогата, щяха да са го подлудили. Но лекарствата не можеха да потушат омразата в него.
Омраза към Ирдел, който го бе предал.
Омраза към самия себе си, че се бе хванал в този срамен капан.
Омраза към слабото, осакатено, жалко същество, в каквото се бе превърнал.
— Картата — каза Върховният крал.
Двама прислужници приближиха една маса, покрита с платно, под което се очертаваха неправилни форми. Сложиха масата пред трона и тъкмо щяха да вдигнат платното, Лорн ги възпря:
— Не — каза той. После се обърна към краля. — В залата има прекалено много хора, които не познавам — обясни той, като подчерта думите си с поглед, насочен към кралицата.
Кралицата се скова.
Тя възмутено посочи съветниците и духовниците, които я придружаваха, и високомерно каза:
— Рицарю, тези „хора“ са на служба при мен. Те са достойни за доверие и аз не…
— Да излязат — прекъсна я Върховният крал.
Кралицата се обърна към сина си:
— Моля да ме извините?
— Майко, вече казах. Да излязат. Всички. Сега.
Естеверис пристъпи към придворните на кралицата и учтиво им посочи вратата. Тази находчивост развесели Лорн, но на министъра му струваше убийствен поглед от Селиан. Публична тайна беше, че тя никак не се бе зарадвала, че Естеверис я напуска, за да служи на Върховния крал.
А това, че е била на път да уволни Естеверис, когато се бе случило, с нищо не променяше нещата. Вдовстващата кралица беше от онези, които вземат и хвърлят в зависимост от капризите си, но гордостта им не понася да бъдат изоставени.
— Останете, Естеверис — каза Алдеран.
След като каза на стражите да не пускат никого повече до нова заповед, министърът затвори крилата на вратата и се върна при трона. В тъмната зала бяха останали само петима души: Върховният крал, Естеверис, Лорн, Теожен и кралицата, която — изправена и горда — се мъчеше да остане спокойна.
Лорн дръпна платното, покриващо масата, и пред погледите им се разкри миниатюрен макет, който възпроизвеждаше точно няколко хълма, една река, едно поточе, един мост, гори и поля, едно село и една махала, мелници и пътища, един от които се виеше към укрепен замък. Бяха наредени фигурки, представляващи различни войски, заели позиция, а други, дръпнати встрани, очакваха да бъдат сложени.
— В синьо — кралската армия. А в черно — армията на Бунтовниците — обясни Лорн на кралицата и Естеверис.
Доколкото му бе известно, те за пръв път виждаха макета.
— Това е Дарлат, нали? — каза министърът, като посочи замъка с отрупания си с пръстени пръст. — На двайсет лангърски левги оттук, струва ми се.
— Двайсет и една — уточни Теожен. — Всичките ни войски ще бъдат там след три дни.
— А точно тук ще ни очакват Бунтовниците — каза Лорн и нареди нови фигурки.
— Да си пожелаем те да дойдат на срещата — иронично подхвърли кралицата. — За да има битка, са нужни две армии.
— Нямат друга възможност. Ако Ирдел не иска да бъде принуден да се откаже от Исрия, трябва да запази Дарлат. Впрочем по-голямата част от войската му вече се придвижва.
— На място ли се увери в това? — попита Върховният крал.
— Абсолютно съм сигурен.
— Моите шпиони също са категорични — намеси се Естеверис. — Всички вражески сили скоро ще бъдат съсредоточени в Дарлат.
Заинтригувана, кралицата се наведе над макета и го огледа с пламнал поглед, сякаш подозираше, че зад него има някаква скрита истина.
— Н… не разбирам — призна тя. — По какъв начин тази малка крепост може да реши съдбата на Исрия?