— Дарлат пази достъпа до Нориж — обясни Теожен.
— Столицата на Исрия?
— Да, госпожо. Загубата на Дарлат ги обрича да изгубят Нориж.
— Е и? Нориж е едно нищо и никакво градче. Представлява ли някакъв стратегически интерес, който ми убягва?
— Не — каза Лорн. — Никакъв.
Беше сложил и последните фигури. Изправи се и загледа произведението си, без да обръща ни най-малко внимание на кралицата, която обаче чакаше обясненията му.
Но Естеверис разбра.
— Договорът — каза той. — Договорът от Нориж!
Лорн го погледна и кимна.
Малката провинция Исрия открай време преживяваше от търговия. Притисната между владенията Лориан на север и Орвал на юг, тя често бе разпалвала ламтежите на могъщите си съседи, преди те да се присъединят към Върховното кралство — нещо, което тя самата не бе закъсняла също да направи. Но ревниво пазеща независимостта си, тя се радваше на особен статут във Върховното кралство. Начело на провинцията стоеше търговска гилдия: Исрийската лига, с която принц Ирдел беше сключил договор. Този договор, подписан в Нориж, признаваше Ирдел за покровител на Исрия против завоевателните амбиции на Върховния крал и осигуряваше на Бунтовниците подкрепата — финансова, наред с други — на провинцията.
— Ако Дарлат падне — разсъждаваше Естеверис на висок глас, — нашите войски тръгват към Нориж. Ирдел и войските му ще трябва да се изтеглят оттам и вместо да преживява обсада, градът по-скоро ще ни отвори вратите си.
— Възможностите му за защита са нищожни — каза Теожен. — Достатъчно е оръдието да гръмне и стените му ще паднат.
— А Лигата ще прекрати договора си с Ирдел под претекст, че той е трябвало да защити Исрия — добави Лорн, без да вдигне очи от макета.
— Тези търговци мислят само за собствените си интереси — продължи графът с лека презрителна нотка в гласа. И като се обърна към краля, продължи. — Бъдете уверен, че ще знаят къде да го намерят, когато застанете с войската си под стените на тяхната столица.
Върховният крал се усмихна доволно.
— Дарлат наистина е военна цел — заключи Естеверис с възхищение. — Но истинската цел е Нориж, а тя вече е политическа… Моите поздравления, рицарю. Много добре обмислено.
Лорн прие комплимента с разсеяно кимване на глава.
— Ето как смятам да разположа нашите войски — каза той, като се дръпна, за да позволи на Върховния крал да види по-добре макета и фигурките, както ги бе разположил. (Копиеносци, стрелци с лък, арбалетчици, тежка и лека кавалерия, пешаци и други — всички военни части, предвидени да участват в битката при Дарлат, бяха представени. Кралските бяха на изток. Бунтовническите — на запад, разположени около крепостта и по височините на хълмовете.) — Разбира се, не мога да гарантирам, че Ирдел ще разположи отрядите си точно по този начин. Но като имаме предвид силите му и особеностите на терена, това ни се струва най-вероятно — добави Лорн, като посочи към Теожен за потвърждение.
— Ще сме сигурни едва на сутринта — каза графът. — Когато слънцето изгрее над армията на Ирдел, преди битката.
Върховният крал с мъка се наведе напред.
— Колко хора?
— Десет-единайсет хиляди според нашите изчисления — отговори Лорн. — Ние — дванайсет хиляди с подкрепленията, които сега получихме.
— Повече от тях — отбеляза Алдеран. — Но на тяхна страна ще е предимството на терена.
— Така е. Те ще дойдат сутринта. Ние ще дойдем вечерта на същия ден. Битката ще бъде на следващия ден, което няма да им остави много време, за да укрепят позициите си. Освен това сме им подготвили и няколко изненади.
Върховният крал се изправи.
— Слушам.
Граф Д’Аргор изложи подробно бойния план. Беше участвал в неговото изготвяне и макар че си даваше сметка за рисковете, ценеше най-вече неговата безпогрешност и дързост. Като опитен стратег, той вярваше в победата и беше красноречив. Лорн знаеше, че думата на графа ще има по-голяма тежест от неговата.
— Добре — каза кралят, когато Теожен завърши изложението си. — Добре…
След думите му настъпи мълчание, което издаваше не толкова нерешителността, колкото умората му.
Седеше вече повече от час, което му костваше огромни усилия. Изтощението го завладяваше, а болките от изгарянията отново започваха да го измъчват. Имаше нужда от почивка.
От грижи.
От кеш.
И докато всички чакаха напрегнато отговора му, най-накрая той рече сред дълбоката тишина:
— Направете го. И ми донесете победата.
Лорн и Теожен отдадоха чест с наведена глава и дясна ръка, поставена на сърцето. И двамата имаха много работа и искаха да се оттеглят, когато Върховният крал задържа Лорн, който бе принуден да остави графа да си тръгне сам: