Лорн се замисли.
Иредия беше политически раздробена земя, а нейните владетели търговци — сред които богатият и уважаван херцог на Сарма и Валенса — бяха стари съюзници на Върховното кралство. Но пък старият крал на Ансгарн още не беше простил смъртта на сина си, убит при съмнителни обстоятелства лично от Лорн. В това Ансгарн да финансира по един или друг начин войната против Трона от абанос и оникс нямаше нищо изненадващо: беше въпрос само на месеци ансгаранците открито да вдигнат оръжие против Върховния крал. Но иредийските принцове запазваха строг неутралитет, откакто бе започнала войната. Не беше в техен интерес да се откажат от него. А и какво можеше да бъде това „оръжие“, за което ставаше въпрос?
— Ами ако целта на всичко това е била да създаде само объркване? — предложи Лорн.
Умът му беше зает с огромното предизвикателство на предстоящата битка и той не искаше да се затормозява с разсъждения, които — в този момент — не го засягаха.
— Да — съгласи се Естеверис. — Може би… — (Службата му при Върховния крал изискваше да не отхвърля нито една хипотеза, а да се усъмнява във всичко.) — Ще видим…
И остана замислен, а Лорн се обърна към Алдеран.
Повален от кеша, Алдеран беше заспал.
По-късно вечерта кралица Селиан поиска аудиенция при Върховния крал. Той я прие в стаята си, седнал в леглото си, на светлината на една-единствена свещ. Лекарите току-що бяха промили раните му и сменили превръзките му, което за него винаги беше истинско мъчение. Изнемощял от страданието, уморен, той беше хапнал едва-едва и единственото му желание беше да потъне в дълбок сън. Може би насън щеше да се види такъв, какъвто беше преди огъня и болката, преди изгарянията, които бяха белязали тялото му и го обезобразяваха.
— Майко, страшно съм уморен — каза той на кралицата, когато тя влезе в стаята.
— Ще бъда кратка, сине.
„Сине“?
Алдеран си помисли, че може да преброи на пръстите на едната си ръка пътите, когато майка му го бе наричала така…
Одрик донесе една табуретка, на която кралицата седна до леглото. Като се наведе напред в светлината на свещта, тя взе лявата ръка на сина си в своите и прошепна:
— Вие страдате. Какво мога да направя, за да ви дам поне малко облекчение?
Върховният крал помисли, преди да отговори, после каза:
— Не можете, майко. Никой не може.
— Имате възможно най-добрите лекари. Говорих с тях. Те казват, че…
— Те нямат никаква представа какви мъки търпя — разгневи се кралят. — Никаква! Ни… никаква…
Силите не му стигнаха, за да се отдаде напълно на гнева си. Тялото му се отпусна. Дишането му се успокои.
— Подложен сте на истинско мъчение — каза кралицата. — Няма миг нито денем, нито нощем, в който да не страдате, зная. Но зная също, че имате в себе си необходимите сили да превъзмогнете това изпитание. И зная, че ще излезете от него извисен.
— Възможно е ръката ми никога да не се възстанови напълно — прошепна кралят огорчено. — И се задъхвам и хриптя като старица при най-малкото усилие. Ами лицето ми… Погледнете в какво се превърнах, майко! Вижте какво представлявам сега…
Селиан познаваше сина си като лековат и безгрижен, понякога сякаш неспособен да помисли за последствията от постъпките си. Беше го виждала и зависим, с тяло и душа, разядени от кеша. Но никога не го беше виждала толкова слаб, толкова безпомощен, както в този момент. Болката и отчаянието можеха всеки миг да го победят. В него имаше някаква трептяща, опъната струна, която заплашваше да се скъса.
— Кой би могъл да знае, че цената на вашата съдба ще е толкова скъпа? — каза кралицата.
— То е може би, защото тази съдба не е моята.
Кралицата се изправи — ледена.
— Какво искате да кажете?
— Че Сивият дракон може би ме е наказал за това, че поех по пътека, която…
— Не! — прекъсна го кралицата. — Винаги сте били предопределен да царувате и точно това стана. Никога не се съмнявайте!
Алдеран се изсмя.
— Какъв монарх съм само…
— Вие сте Върховен крал по волята на Божествените и по волята на вашия баща. С времето раните ви ще заздравеят. Болките ви ще изчезнат. Белезите ви ще избледнеят. Но нова опасност ви грози още в този момент. Ето защо бързах да дойда при вас.
Очите на Върховния крал заблестяха.
— Опасност?
— Исках да съм сигурна. Лично да видя това, което шпионите на Естеверис вече не искат да ми докладват.
— Каква опасност, майко?
Кралицата замълча за миг, преди да нанесе удара:
— Лорн.
— Лорн ми спаси живота. Ако не беше той…
— Нямаше да му се налага да ви спасява живота, ако беше успял да ви отклони от това безумно намерение. Не бяхте ли в правото си да очаквате точно това от него? Да ви съветва мъдро и да не ви позволява да допускате грешки, особено ако тези грешки могат да бъдат фатални?