Върховният крал настоя:
— Лорн ми спаси живота — повтори той. — А сега ръководи войските ми. Нямам по-добър генерал от него.
— Именно.
Кралицата не каза дума повече.
Изчака съмнението да се промъкне в ума на сина ѝ.
— Какво…? Какво искате да кажете? — попита Алдеран.
Кралицата се престори, че подбира думите си, сякаш е принудена да признае нещо, което отказва да стори.
— Решението ви да останете тук, начело на войските си, е много добро. Решение, достойно за велик Върховен крал. Но според един слух, който се носи в двора, това, че не сте се върнали в Ориал, въпреки раните и болките си, е защото Лорн не е искал.
— Това не е вярно!
— Зная. И все пак…
— Кой го казва?
— Говори се, както и това, че вие печелите войната, но всъщност Лорн я води. Всички успехи ще бъдат за него. Вие ще сте твърде слаб, за да командвате, сиреч за да царувате. Ще изпаднете под влиянието на Лорн. И той ще царува чрез вас…
Всичко това беше чиста лъжа — или почти. Такъв слух не се носеше из Ориал, но кралицата се страхуваше, че скоро щеше да започне да се говори точно това. В този момент обаче най-важното беше Върховният крал да повярва.
И той повярва.
— Има… Има само един крал — каза той. — Аз!
Кралицата знаеше, че синът ѝ е обзет от ярост, при това тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че на първо място тази ярост беше насочена против Ирдел, който го бе измамил и предал. На второ място бе насочена против самия него, против глупака, какъвто се бе показал, като бе приел да се срещне с брат си и по този начин се бе хвърлил сам в капана. Той не можеше да си прости наивността, а още повече слабостта: ако не беше пожелал да даде последен шанс на мира, ако решително бе приел да поведе безпощадна война против Ирдел, вместо да сдържа ударите си, всичко това нямаше да се случи.
Но ето че сега яростта на Върховния крал имаше нова цел — по-неясна, по-обща, която обаче само чакаше да приеме образ. Когато се бе възкачил на Трона от абанос и оникс, Алдеран I беше млад и силен мъж, привлекателен, изпълнен с амбиции и жар. Сега почти се бе превърнал в осакатен, безпомощен старец, който никога нямаше да оздравее напълно от изгарянията, които разяждаха плътта му и го обезобразяваха. Мразеше се. Срамуваше се от себе си. Това, в което се бе превърнал, му бе противно, и вече не можеше да търпи нито погледите на другите, нито мисълта, че сам бе причинил собствената си гибел. Не можеше да го понесе. Гордостта му беше прекалено силна и засегната, за да го приеме.
Но какво и кого да обвини?
Всичко и всекиго. Ирдел. Съдбата. Божествените дракони, които бяха позволили това да се случи. Тъмните сили — в този свят или другаде, — които се бяха ожесточили против него. Онези, които не бяха видели нищо. Онези, които нищо не бяха разбрали. Всички онези, които — виновни или невинни — на нищо не бяха попречили…
— Лорн ви вреди — прошепна кралицата на ухото на сина си. — Присвоява си цялата слава. Искате ли един ден да го приветстват по-силно, отколкото вас?
— Не! — изстена кралят.
— Тогава направете така, че този ден да не настъпи. Никой никога не бива да бъде прославян повече от Върховния крал. Предупредих ви за тази опасност в последните ми писма.
— И аз ви послушах. Отдалечих Лорн и неговите Черни гвардейци за известно време, но…
— Тогава ме послушайте отново. Поемете командването на предстоящата битка. Не оставяйте тази чест на никого и особено на Лорн. Покажете, че вие и единствен вие командвате своите войски. Покажете, че вие и само вие царувате.
Върховният крал помисли и рече:
— Никой няма да ми открадне тази победа. Нито моята слава. Нито моя трон.
Погледът му блестеше, зареян, сякаш прикован върху някакъв далечен и омразен противник.
Тази нощ, в най-потайните часове, Върховният крал спеше. Сънят му беше неспокоен и изведнъж тялото му потрепери. Той се събуди тревожно, изправи се в леглото си и различи нечие присъствие в мрака, който го обгръщаше: свещта, която Одрик беше оставил запалена, осветяваше само леглото му.
— Кой е там? — попита той.
Никакъв отговор. Но там имаше някой и кралят беше убеден в това.
— Одрик, ти ли си?
Макар да знаеше, че е в безопасност, макар да знаеше, че ако бяха наемни убийци, досега щяха да са го убили, той почувства как го обзема някакъв необясним страх. Безумен, дълбок страх. Страх от мрака и от онова, което той крие. Страх от тъмното…
Върховният крал се канеше да извика трети път, когато от сянката се появи един силует. В същото време до ноздрите му достигна гадна смрад на урина, мръсотия и гранясала пот, на засъхнала кръв и вътрешности.