— Кой…? Кой сте вие? Какво искате?
Приближи се един старец.
Беше облечен в дрипи, невероятно слаб, бузите му бяха хлътнали, обрасли с рядка, мръсна брада, напуканите му устни се усмихваха леко и разкриваха изгнили зъби. Алдеран го позна и тутакси го обзе страх, примесен с неверие: това беше Солиас, черният магьосник, към когото се обърнал за сведения в Ориал, когато му бе поверил острието на Тъмнината, за което се предполагаше, че е пронизало Жал.
— Какво правите тук? Как…? Как влязохте?
— „Там, в Ада, Тримата дракони бдят…“ — започна вещерът.
— „Чакат и никога не спят“ — продължи Върховният крал.
Битката при Дарлат
Горделивостта на великите е нещастието на нищите.
Свечеряваше се.
От една височина Лорн наблюдаваше вражеските линии. Лицето му беше мрачно и той навъсено протегна далекогледа на граф Д’Аргор. Двамата бяха на коне, неподвижни под студения дъжд, който се лееше докъдето поглед стигне.
— Ако дъждът продължи така, утре нивите ще са се превърнали в тресавища — каза той. — Кавалерията ни ще затъне.
С вдигнато забрало на шлема, Теожен внимателно наблюдаваше с далекогледа.
Теренът пред тях се спускаше полегато към ниви, разделени с прегради и ниски каменни зидове. След тези безстопанствени ниви имаше три хълма, на които армията на Бунтовниците — в този момент невидима — щеше да се разгърне в утрото на битката. Бяха осеяни с горички и гъсталаци, а на върха на единия се издигаше скромна, но яка крепост, построена на една скална издатина: Дарлат. Един път минаваше през нивите от изток на запад, после се разделяше на два ръкава, единият от които се извиваше нагоре към малката крепост. Този път беше като един вид граница, разделяща на две бойното поле. Кралските войски трябваше да го преминат, идвайки от север, а противникът ги чакаше на юг, зад укрепленията, които продължаваше да издига.
— Пет дни! — ядосано рече Лорн. — Пет дни, откакто сме тук и чакаме, а през това време те се укрепяват. И кой знае какви подкрепления са получили вече?
Теожен свали далекогледа.
— Нито едно, според нашите съгледвачи — каза той.
— Случва се съгледвачите да сгрешат — възрази Лорн. — Или да лъжат — и той посочи склоновете на хълмовете от страната на Бунтовниците. — Тези дървета може да крият всичко. Ако вие сте получили тайни подкрепления, къде ще ги разположите преди битката?
Теожен не отговори.
Той също се опасяваше какво може да се крие зад тези дървета. В този момент беше готов да плати скъпо, само да беше зима и да трябваше да наблюдава през голи клони. Но есента едва започваше. Клоните все още бяха гъсто разлистени и съвсем зелени.
— Може би тази битка вече е изгубена — процеди Лорн ядно.
— Кралят ще бъде тук след по-малко от час. Утре ще се бием — каза графът, като подаде на Лорн далекогледа.
Лорн се изсмя.
— Тъкмо навреме…
Когато Върховният крал му бе обявил намерението си да командва битката при Дарлат, Лорн беше останал изумен от това, което му се струваше просто каприз. Отначало Лорн се беше опитал да го накара да се откаже от решението си, но беше станало ясно, че колкото повече го убеждаваше, толкова по-подозрителен ставаше в очите на краля, който направо се заинати. Лорн беше разбрал, че Върховният крал вече му няма доверие и че съжалява, че го бе сложил начело на войските си. Разбира се, зад всичко това стоеше кралицата, която мразеше Лорн. И за да убеди сина си, не се беше поколебала да се възползва от гордостта му, събуждайки най-лошите му страни: суета, завист, злоба…
Имаше и друго: беше ли Алдеран в състояние да ръководи битка с такъв размах и значение? Способен ли беше да командва и да взема в разгара на бойните действия решенията, които обстоятелствата щяха да налагат? Дали щеше да има дори само необходимата физическа сила?
Лорн беше убеден, че не е.
Беше убеден, че Върховният крал беше твърде отслабнал, за да бъде на висотата на призванието си, и като че събитията вече потвърждаваха правотата му. За да се даде на краля, който не беше в състояние да язди, достатъчно време да пристигне в Дарлат, още отначало беше уговорено да се отложи битката с един ден: срок, който противникът нямаше да може да оползотвори и който, следователно, нямаше да има кой знае какви последици. За жалост, закъсненията се бяха натрупали и кралят пристигаше чак след пет дълги дни — заради дъждовете и лошото състояние на пътищата, както се твърдеше. Но Лорн знаеше, че истината беше друга: Върховният крал не можеше да понесе умората и трудностите на пътуването. Заради него се бе наложило да почиват по-често и по-продължително.