— Време е — каза Теожен. — Трябва да идем да се приготвим за посрещането на краля.
С поглед, вперен в защитните линии на Бунтовниците, Лорн кимна.
После спусна забралото на шлема си и като цъкна с език, обърна коня си и го пришпори към лагера.
Посрещнаха Върховният крал късно вечерта. Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Пред палатката на генералния щаб Лорн и генералите бяха строени в редица за почест, с ръка върху дръжката на меча, невъзмутими в ризниците си, от които течеше вода и блестяха на светлината на фенерите, които вятърът блъскаше.
Алдеран пристигна на кон, следван от каляската си и ескорт на кралската гвардия. Всъщност беше яхнал коня, колкото да мине през лагера и да поздрави войските си, които го приветстваха, още щом първите тръби отекнаха. Но далеч от погледите на обикновените войници Лорн видя, че кралят беше придържан от облегалка, за която бе завързан с ремъци. Наложи се да му помогнат, за да слезе от коня, а после да влезе в палатката. Кралица Селиан слезе от каляската и мина, без да поздрави никого.
Одрик се погрижи за господаря си и намали светлините, преди да покани Лорн и генералите да влязат в палатката. Върховният крал беше седнал в края на масата, сложена за случая, а кралицата беше заела място от дясната му страна. Доколкото можеше да се види в полумрака, лицето му, чиято дясна страна беше скрита с черен плат, беше лице на човек, който е на края на силите си: изопнати черти, хлътнала буза, тънки устни, окото потънало в орбитата си. Пътуването от Далоран го беше изтощило — пътуване, което можеше да му бъде спестено. Лорн прониза с поглед кралицата, която разбра упрека и презрително се престори, че гледа настрани.
С движение на ръка Върховният крал прикани генералите да седнат. Посочи на Лорн креслото от лявата си страна и студено го попита:
— Рицарю, моята войска готова ли е най-сетне да се бие?
Най-сетне?
Лорн се направи, че не е забелязал, и отговори:
— Готова е, сир. Но може би моментът не е подходящ за започване на битка.
— Защо така? — попита кралицата високо.
— На първо място, дъждът — обясни Лорн, като се обърна само към краля. — Вали от вчера сутринта. Утре земята със сигурност ще е подгизнала. Това ще е капан за пехотинците ни, но най-вече за конницата ни.
— И какво от това? — отново се намеси кралицата. — Само за нашите войски ли ще е кално? Калта ще пощади ли противника?
Този път Лорн се обърна към вдовстващата кралица и я погледна право в очите.
— Не, госпожо. Но противникът няма да напредва под огъня, нито ще изкачва склон. Той ще трябва просто да си стои на позициите и да се защитава.
— И как може да сте толкова сигурен в това, рицарю?
— Не съм. Но имам военен опит.
Кралицата щеше да отговори, но Върховният крал вдигна ръка и настъпи тишина.
— Дъждът — каза той уморено. — Добре. Калта. И какво още?
— Противникът имаше достатъчно време да се разположи и укрепи — добави Лорн.
Разгърна една карта, на която бяха изобразени хълмовете и полята около Дарлат. На нея бяха нанесени позициите на Бунтовниците, както и защитните укрепления, които те бяха успели да изградят, преди да пристигне Върховният крал.
— Тук, тук и тук — изкопи — посочи Лорн. — Там и там — насипи. По цялата дължина на тези линии — барикади. И това е без да броим какво ще направят тази нощ, дори дъждът да забави работите им…
Върховният крал се наведе и без да бърза, внимателно разгледа картата.
— А това? — попита той и посочи с пръст.
— Наклонени огради от заострени колове — отговори Лорн.
Алдеран се изправи, без да успее да сдържи напълно едно болезнено стенание.
— Все още на наша страна е предимството на броя, нали?
— Да, но…
— Но?
— Всъщност това изобщо не е сигурно. Може да са пристигнали подкрепления, за които нищо не знаем.
— За които нищо не знаем — намеси се кралицата. — Може би… Всичко това е доста смътно.
— Това е война, госпожо — възрази ѝ Лорн. — Сигурността идва след битката. Когато е много късно.
— Чувала съм да казват, че за великите стратези дързостта е добродетел.
Върховният крал отново вдигна ръка и Лорн, който се канеше да отговори, млъкна, като остави последната дума на Селиан. Омразата помежду им беше очевидна.
— Достатъчно — прошепна Алдеран, като погледна гневно Лорн. После се обърна към генералите, докато кралицата тържествуваше. — Господа, говорете. Какво ме съветвате?