Един подир друг генералите изразиха мнението си, но без да вземат страна, като претегляха всички „за“ и „против“ и оставяха решението на краля, който ги изслуша, а после се обърна към Лорн.
— Според вас, рицарю, поражението сигурно ли е?
— Не, сир.
— Шансовете ни за победа добри ли са?
— Реални са, сир — каза Лорн. — За останалото не мога…
Върховният крал го прекъсна:
— Ако не нападнем утре, кога ще имаме по-добри възможности за победа?
— Не зная.
— А ако се откажем от тази битка, кога ще се представи нов шанс да победим Исрия за един ден?
Без да отговори, Лорн издържа погледа на своя крал.
— Чакам — настоя Върховният крал. — Кога, рицарю?
Настъпи тишина и изведнъж дъждът престана да барабани по опънатото платно на палатката.
— Несъмнено никога — призна Лорн.
— Добре — каза Алдеран със задоволството на човек, успял да усмири вироглав кон. — Утре ще нападнем.
Отвсякъде течеше вода и лагерът се беше превърнал в кална нива, когато Лорн, след когото като сянка вървеше Логан, се върна пеша, бесен, в стана на Ониксовата гвардия. Теожен, Нае и Йерас го чакаха мълчаливо в неговата палатка, седнали до бутилка вино.
Още щом видяха мрачното му изражение, веднага разбраха.
— Значи утре ще се бием — каза графът.
— Кралят даде заповед да бъде издигната командната кула — каза Лорн със съжаление. — Иска победа. Но най-вече я иска кралицата.
— Преди пет дни победата беше близо. Но сега…
— Знам.
— Поне дъждът спря — отбеляза Нае.
Лорн се обърна към Йерас.
— Вземи трима души с теб и идете да разгледате полето под хълма — каза му той. — Не се бавете. Използвайте, че небето все още е облачно.
— Разбрано.
Бившият, вестфалдски разузнавач вече тръгваше, когато Лорн му извика:
— И без излишна непредпазливост. Внимавай. На ония отсреща може да им е хрумнала същата идея.
— На вашите заповеди.
Йерас излезе.
— Каква ще е нашата роля утре? — попита Теожен.
— Ще покриваме десния фланг. Сами.
— Десния фланг?
— Кралят реши да ни вкара още в началото на битката — потвърди Лорн.
Той знаеше какво учудва както Теожен, така и Нае, и което щеше да изненада всеки опитен боец. Ониксовата гвардия беше елитен отряд, от онези, които могат да решат изхода на една битка, ако бъдат използвани добре, и които следователно трябваше да бъдат пазени за накрая. Да бъде вкарана в началото на битката, означаваше да бъде изложена на излишни опасности и да се поеме риска да бъде отслабена, дори погубена, преди да настъпи благоприятният момент.
— Защо? — попита Нае.
— За да накаже Ониксовата гвардия — отговори Лорн.
— Но за какво да я накаже?
— За това, че ѝ се възхищават и я приветстват. За това, че е заслужила голяма слава.
— И че вие сте неин капитан, нали? — подметна Теожен.
Лорн се съгласи неохотно.
Огорчена, Нае тръсна глава и ядосано рече на себе си:
— Мъжете и тяхната гордост… — а после по-силно. — Той винаги ти е завиждал.
Лорн погледна Нае въпросително.
Младата жена познаваше добре Лорн и Алан. Беше тяхна довереница и приятелка, когато бяха деца, а и после, като юноши. Преди животът да ги отдалечи от нея, беше разбрала за тях повече, отколкото те самите знаеха за себе си, или поне което не искаха да си признаят.
— Само ти нищо не виждаше — добави тя. — Но Алан винаги ти е завиждал.
— Бълнуваш!
Нае докосна с върха на пръстите си белега, прорязан в бузата ѝ.
— Завиждаше ти, но те обичаше — каза тя. — Ще дойде ден, когато ще ти завижда, без да те обича. Пази се.
По-късно същата вечер една жена дойде при един от входовете на лагера. Беше сама, боса в калта, облечена с прокъсан шал и раздрана рокля, още мокра от дъжда, под който дълго бе вървяла. Трепереше и едва се държеше на крака.
— Кой е там? — извика един часови.
Жената спря на ръба на светлината, която хвърляха факлите на стражевия пост, сякаш се страхуваше да излезе от мрака на нощта. Остана така, като леко се олюляваше. Дългата ѝ разрошена коса се спускаше върху лицето ѝ.
— Кой е там? — повтори войникът. — Отговорете.
Заинтригувани, един сержант и един войник, които лагеруваха недалеч, се приближиха.
— Какво става? — попита войникът.
Постовият посочи с глава непознатата.
— Някаква несретница — досети се сержантът. — Или луда. Изгони я.
Войната беше изхвърлила по пътищата много клетници, изгубили всичко, дори ума си. Често ги изоставяха, защото ги мислеха за мъртви, и после те бродеха, разбити от мъка и болка, от убийствата, които бяха видели, от мъченията, които бяха изтърпели.
— Върви си! — заповяда часовият. — Нямаш работа тук! Влизането в лагера е забранено! Хайде! Метла!