Без да отговори, жената се приближи с несигурни крачки към тримата мъже, които не знаеха какво да мислят. И дума не можеше да става да се свири тревога заради някаква скитница, но започваше да ги обзема някаква странна тревожност. Часовият свали копието си, а сержантът се наведе да вземе камък.
И тъкмо щеше да го хвърли, когато войникът го хвана за ръката.
— Чакай! — каза той. — Тя е просто една нещастна жена.
И като пристъпи предпазливо към непознатата, я попита:
— Коя си ти? Какво искаш?
Този път тя отговори, но гласът ѝ беше толкова слаб, че не можаха да я чуят.
— Какво каза? — попита сержантът, който беше останал по-назад, заедно с часовия.
Войникът се извърна леко и вдигна рамене.
— Т… трябва да говоря… Лорн — прошепна жената.
Войникът помисли, че не е чул добре. Наведе се напред и се вслуша.
— Какво казваш?
Изтощена, жената падна в ръцете му.
— Лорн… — каза тя едва чуто. — Синът му… в… в опасност…
На зазоряване войските на Бунтовниците вече чакаха, заели позиции по хълмовете пред Дарлат. От техните окопи се издигаше пушек, както и от комините на крепостта. Вееха се знамена, но иначе нищо друго не помръдваше. Горите бяха тъмни и притихнали. В подножието на хълмовете плътна мъгла обвиваше полята. Пътят, който минаваше през тях, се виждаше едва-едва, като бледа линия. Въздухът още беше натежал от влага, природата мълчеше.
Кралската армия се разгърна — пехотата в центъра, а конницата на двете крила. От височината на своята командна кула Алдеран I със задоволство гледаше как войската му заема местата си. Увит в дебело палто, той седеше в едно повдигнато кресло и наблюдаваше битката през окото на внушителен далекоглед, поставен на триножник. Кралицата и генералите му стояха около него. Одрик беше застанал в един ъгъл и дебнеше и най-малкия знак, за да удовлетвори нуждите на своя господар. Малко по-назад Естеверис дори не се мъчеше да прикрие безпокойството си.
Върховният крал даде знак. Изсвириха тръби и неговата армия потегли, а при Бунтовниците забиха камбани и страховитият им звън окончателно наруши тегнещото спокойствие на утрото. Копиеносци и арбалетчици изскочиха от окопите. Стрелци с лъкове тръгнаха напред. Всички бяха облечени в червено и сиво — цветовете на принц Ирдел и на неговото херцогство Орвал. Копиеносците и арбалетчиците се спуснаха в полята под хълма, където се подредиха в карета, а мъглата ги скриваше до кръста. Стрелците останаха на височината, защитени от насипите и редиците заострени колове, с опънати лъкове и стрели, забучени в пръстта близо до тях.
От сивото небе заваля ситен, студен дъжд.
Облечена в бяло и синьо, кралската армия напредваше равномерно, в ритъма на своите барабани. После, посред потъналите в мъгла поля, застанали на височината на полегат тревист склон, блестящ от утринната роса, барабаните изведнъж замлъкнаха и войската спря на място, само знамената плющяха на вятъра.
Изминаха няколко дълги минути, през които в трептящия въздух се чуваше само звънът на камбаните на Бунтовниците.
После кралските войски се втурнаха в атака с бойни викове.
Лорн поведе атаката на Ониксовата гвардия, която — развяла всичките си бойни знамена — сама съставляваше десния фланг на кралската армия. Ходом, тръс, бърз тръс. Сега конниците се спускаха по склона в галоп. Върху тях се изсипа облак стрели, после втори, трети, но те не намалиха темпото. Лорн гледаше право пред себе си, оглушал от гърма на копитата зад себе си, погледът му беше прикован в каретата на копиеносците и арбалетчиците, чакащи в мъглата. Една стрела отскочи от нараменника му. Друга одраска шията на коня му, който — с пяна на устата и разширени ноздри — нищо не усети. Дочуха се викове, някои паднаха, имаше ранени и мъртви.
Преди да стигнат края на склона, върху Черните гвардейци се изсипа още един облак стрели. Но те продължиха със същия устрем. Докато вражеските стрелци се целеха в кралската пехота, която едва напредваше в калта, те прескочиха един ров, после един зид и прекосявайки полето, разцепиха мъглата, която се отдръпваше пред техния капитан, както вълните се разбиват в носа на кораб. Когато пресякоха пътя, конниците излязоха от мъглата, но веднага потънаха обратно в нея до корема на конете, като се устремиха към едно каре точно срещу тях. Граф Д’Аргор яздеше от лявата страна на Лорн, а Нае Вард — от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение, че ако все още бяха на седлата, то е защото Йерас и Логан ги следват плътно, а зад тях се носи бойният елит на Върховното кралство.