Арбалетчиците в карето бяха готови.
Застанали на едно коляно, те изстреляха стрелите си и отстъпиха, за да презаредят, а копиеносците веднага заеха местата им. Няколко стрели изсвистяха покрай Лорн и коня му. Той хвана юздите с една ръка, а с другата извади меча си и високо го размаха. Хората му го последваха. Стрелците имаха време да стрелят още веднъж, преди да изчезнат зад нова стена от дълги, наведени напред копия. Последният залп повали на земята хора и животни, но сякаш нищо не можеше да забави устрема на Ониксовата гвардия.
Копиеносците много добре знаеха кой е насреща им. Някои се разколебаха и в последния миг преди удара наведоха копия. Въздухът се изпълни с грохота на крясъци и цвилене, разсечени конски гърди, паднали тела, убити животни, разкъсани брони, щитове, смазани под копитата. Лорн удряше надясно и наляво, като продължаваше да напредва, кървавият му сканд описваше рубинени дъги над него. Боздуганът на Теожен разбиваше черепи. Мечът на Нае сечеше глави. След като копиеносците бяха победени, арбалетчиците извадиха късите си мечове, но съпротивата им беше слаба. Карето се разпадна. Ониксовите гвардейци го прегазиха, минаха от едно поле в друго и начело с Лорн — като острие на копие — се забиха във фланга на второ каре, заварено неподготвено. Стрелците не успяха да реагират. Копиеносците започнаха да се блъскат един в друг. Около конниците настана бъркотия от копия и крайници. Започна битка и сблъсъкът беше страшен. Конниците започнаха поголовна сеч, без да ги е грижа за бягащите.
За миг Лорн спря коня си. Теожен, Нае, Логан и Йерас, ранен в ръката, застанаха в кръг около него, а той се изправи на стремената и като вдигна забралото на шлема си, се опита да прецени положението. Позицията му не беше никак добра. Виждаше само част от бойното поле и завидя на Върховния крал, който — от своята командна кула — можеше да обхване всичко с поглед. Тъй като мъглата се беше вдигнала, Лорн успя да види, че кралската пехота навлизаше в полето и скоро щеше да влезе в досег с няколко карета, които с бавни маневри се придвижваха към нея. От укритията си отряди стрелци изстрелваха залп след залп там, където бяха сигурни, че няма да засегнат собствените си войски. До тях чакаха резерви от пехотинци и кавалерия.
— Какви са загубите? — обърна се Лорн към Теожен.
— Най-малко двайсет души.
— Двамата с Нае съберете отряда. Още не сме приключили.
Лорн се обърна към командната кула в очакване на заповед. Но никаква тръба не изсвири за Ониксовата гвардия. Нито едно цветно знаме не се развя към него.
Лорн изруга.
— Логан, след мен. Йерас, ръката ти?
— Ще се справя, капитане.
— Тогава отивай на кулата и се върни с…
Лорн не завърши думите си.
Някакво бръмчене ги накара да се свият и да наведат глава по инстинкт. И веднага експлозии пробиха първите редици на кралската пехота, като вдигаха във въздуха разчленени тела и парчета земя, които падаха обратно — ранени крещяха от болки, зашеметени, с почернели, окървавени лица. Последваха други взривове, други трупове.
— Но какво е…?
Лорн се овладя и погледна към вражеските позиции. Скрити до този момент, на височините бяха изкарани оръдия и те изстрелваха гюлета с барут. Тези гюлета летяха със запален фитил, като се въртяха около себе си и оставяха във въздуха тънка следа от дим, извит на спирали. Някои експлодираха, преди да са стигнали до земята. Други — след като отскочеха и тогава покосяваха хората. Всички се разбиваха на пламтящи осколки, които минаваха през телата, изгаряха плътта и трошаха костите.
Изведнъж Лорн разбра каква беше тази иредийска армия, платена с ансгарско злато, за която се споменаваше в документите, разшифровани от криптографите на Естеверис. Иредийските княжества бяха по-напреднали във всички изкуства и всички науки, сред които и науката за войната, обсадите и барутните оръжия. Техните наемнически войски струваха много скъпо, като при това бяха също толкова известни, както вестфалдските, а артилерията им нямаше равна. Което означаваше, че оръдията, които покосяваха кралските редици, бяха иредийски, а Ансгарн беше бръкнал в хазната си, за да ги достави на армията на Ирдел.
Лорн отново погледна към командната кула.
Напразно.
Трябваше обаче да се реагира. Бързо.
— Лорн! Там!
Нае сочеше с пръст към дърветата… откъдето в боен ред излизаха войници с аркебузи, с шлемове и брони, носещи на рамо оръжието и поставката му.
Лорн изруга.
Значи беше прав, като се съмняваше какво можеше да крият тези дървета на хълма, но не очакваше оттам да излязат редици тежка артилерия — без никакво съмнение иредийци, — за които в последните дни никой съгледвач нищо не бе съобщил.