— Трябва да махнем оттам тези оръдия! — извика той. — Преди стрелците да стигнат до пушечния обхват!
— Но как? — попита Теожен.
Да нападнат челно хълма и отрядите, които го защитаваха, беше чиста загуба. Ониксовата гвардия със сигурност щеше да премине три-четири линии от укрепленията, но насипите и рововете, барикадите и коловете в крайна сметка щяха да я спрат. Да се превземе хълма с щурм не беше работа на конницата, а на пехотата — пехота, която дори нямаше да мине пътя, ако иредийските оръдия продължаваха да я обстрелват.
Един снаряд избухна на около двайсет метра от Лорн и Черните гвардейци около него. После още един, по-наблизо: оръдията се целеха в тях и стрелбата им ставаше по-точна.
— Трябва да се махнем! — каза Логан.
Лорн реши.
Изправи се на седлото, вдигна меча си и изкрещя:
— СЛЕД МЕН!
Тръбачите на Ониксовата гвардия засвириха, когато той се понесе в галоп, увличайки всичките си хора след себе си.
Едновременната поява на оръдията и стрелците с аркебузи беше изненадала всички на командната кула. Генералите говореха едновременно, не се слушаха един друг и всеки се мъчеше неговото мнение да достигне до краля, като губеха ценно време, докато кралската пехота беше подложена на смъртоносен обстрел.
— Трябва да се изтеглим!
— В никакъв случай!
— Да хвърлим резервната конница!
— Това ще е клане!
— Пехотата ще премине!
— Никога! Тя е обречена!
Уморен, с размътен от кеша разсъдък, Върховният крал трудно мислеше. Не знаеше кого да слуша, на кого да вярва, кого да последва. Чувстваше се изгубен, безпомощен. И тъкмо щеше да повика Одрик, когато един от петимата офицери, които непрестанно наблюдаваха бойното поле, каза:
— Сир! Черната гвардия се оттегля!
— Какво? — извика Върховният крал.
— Черната гвардия се оттегля, сир! — повтори офицерът.
На командната кула настъпи тишина.
Алдеран погледна през огромния си далекоглед, поставен на триножник, и затърси Ониксовата гвардия. Видя я в момента, когато — подгонена от стрелбата на артилерията — тя тъкмо изчезваше зад една горичка, която трябваше да заобиколи, за да се върне в задната част на кралските линии.
— Лорн бяга от битката? — учуди се кралицата.
Тя не можеше да повярва.
— Не — каза Естеверис тихо. — Това не му подхожда.
Само кралицата го чу. Като грабна далекогледа на единия офицер, тя също затърси с поглед Ониксовата гвардия, но не можа да я види.
— Къде са? — попита тя, но не получи отговор.
— Сир — намеси се един от съветниците на Върховния крал. — Трябва да отзовем пехотата обратно. Ако нашите войски разберат, че Черните гвардейци са се изтеглили, ще започнат да бягат безразборно.
— Ако отзовем пехотата, това означава да приемем поражението — каза друг член на генералния щаб.
— За да се бием по-добре утре! — заяви уверено трети.
Върховният крал колебливо погледна към майка си.
— Трябва да спечелим тази битка — каза тя. — Без значение дали ще бъде утре, или вдругиден.
— Сир! — извика един от наблюдателите. — Черната гвардия!
Очаквайки да види Ониксовата гвардия да се появява откъм горичката, зад която се беше скрила, Върховният крал насочи далекогледа си в тази посока… но напразно.
— Къде? — раздразнено попита той. — Къде?
— На пътя — отвърна офицерът.
— Пътя? Но кой път?
— Пътя за Дарлат, сир!
Невярващ, Върховният крал насочи далекогледа към пътя, който се изкачваше отстрани на хълма към замъка Дарлат: Ониксовата гвардия летеше по него в галоп с Лорн начело, а след него препускаха неколцина знаменосци.
— Ама той какво прави? — прошепна кралицата.
Върховният крал обаче проумя плана на Лорн: тъй като не можеше да превземе с атака хълма, от който стреляха иредийските оръдия, той беше поел по лъкатушещия път, на върха на който се издигаше замъка, за да заобиколи укрепленията на Бунтовниците и да изненада артилерията им странично. Този път се пазеше от няколко малки отряда, но за това си имаше причина: да се мине оттам означаваше да се излезе открито на гол, стръмен терен, под обстрела на арбалетите и оръдията от замъка.
— Лорн иска да хване артилерията на Бунтовниците откъм тила — каза Върховният крал със смесица от изумление и възхищение в гласа.
— Няма да минат! — предрече един съветник. — Ще ги избият.
— Това е Ониксовата гвардия — каза Естеверис. — Ако има отряд, който може да извърши този подвиг, това е точно тя.
Този път Върховният крал го чу. Но не му обърна внимание.
Друг съветник каза:
— Сир, Черната гвардия върви към своята гибел. Ако не я спрете, я осъждате на смърт.