Върховният крал се сепна. В очите му се появи зъл пламък, който вещаеше ново, дръзко изкушение. Алдеран погледна към майка си и в погледа му се четеше: „Ами ако това е възможността?“
Естеверис го видя.
— Не можем да си позволим да изгубим Ониксовата гвардия — каза той. — Този отряд е твърде ценен. Освен това въздействието върху морала на нашата войска ще е пагубно. Сир, наистина ли искате да поемете риска да изгубите най-славната гвардия на Върховното кралство? И то в първата ви голяма битка?
Аргументът попадна точно на място, и не само що се отнася до Върховния крал. Кралицата погледна сина си и дискретно кимна: споделяше мнението на бившия си министър.
— Тръбете отбой за Черната гвардия — заповяда Върховният крал.
Ониксовата гвардия изкачваше в галоп пътя, който се виеше към замъка Дарлат. Водена от Лорн, тя вече бе превзела и преминала четири от петте барикади, издигнати пред нея, като убиваше или обръщаше в бягство войниците, които ги защитаваха, и всеки път плащаше все по-тежка дан.
Най-лошото обаче тепърва предстоеше.
И наистина Черните гвардейци отначало се бяха възползвали от ефекта на изненадата. Сега обаче зад вражеските линии свиреха тръби и срещу тях напредваха държаните в резерв подкрепления. По бойниците на крепостта се появиха арбалетчици, които вече вдигаха на рамо оръжията си. Заредени с картеч, оръдията на ъгловите кули бяха насочени към завоя, откъдето Лорн и хората му скоро трябваше да се покажат. Тогава щяха да излязат на участък от пътя, който минаваше между рова и зидовете, и щяха да са напълно открити…
Последната барикада беше направена по-добре и устоя повече от другите, но не можа да спре Ониксовата гвардия, която — още щом пристигна пред замъка — беше обсипана от огъня на оръдията. Все така начело, Лорн усети как десетки осколки прелетяха покрай него, някои дори го докоснаха, а в същото време един куршум поряза бедрото му, втори прониза шлема му, а трети рани коня му. Конят на Нае беше убит в бяг и като цвилеше силно, повлече ездачката си на земята. Други паднаха — мъртви или ранени. Коне рухваха и се прекатурваха. Ониксовата гвардия обаче не спря и докато препускаше бясно покрай крепостните стени, понесе и няколко залпа стрели, после подмина замъка и оттам пое през полята към позициите, на които бяха разположени иредийските оръдия.
На един тревист хребет Лорн спря и строи в линия своите Черни гвардейци.
Бяха зад вражеските линии, а сега Бунтовниците бяха вкарали по-голямата част от своите сили в битката, която продължаваше да бушува в ниското, в полето. Теренът пред Лорн се спускаше с лек наклон, после отново се изкачваше, за да образува хълма, от който стреляше артилерията. Тъй като поначало беше преценено, че ще е невъзможно да бъде нападната изненадващо, тя беше защитена много слабо. Но отряди от пехотинци вече се придвижваха към нея на помощ, идваше и един кавалерийски отряд, призован набързо. Освен това, виждайки опасността, която ги застрашаваше, иредийските артилеристи пренасочваха всички онези от оръдията си, които можеха да бъдат пренасочени.
Трябваше да действат бързо.
— Лорн! Чуй!
Лорн видя Нае, която се приближаваше в тръс. И тъй като тя му повтори да чуе, той свали шлема си и се заслуша. Звънеше камбана — два дълги и един кратък удар: това беше знакът за Ониксовата гвардия. Чуваше се едва-едва. Откога ли биеше? Нямаше обаче никакво съмнение: биеше отбой за Черните гвардейци.
Лорн изруга.
Яхнал ранения си кон, който нервно риеше с копита, той се обърна към командната кула в далечината. Обзе го убеждението, че в същия миг и Върховният крал го наблюдава през далекогледа си и сякаш погледите им се срещнаха.
Лорн направи „не“ с глава.
После се обърна, сложи си шлема, пришпори коня и застана пред своите конници, които трудно се задържаха в права линия на възбудените си коне. Размаха меча си, конят му се изправи на задните си крака и той изкрещя:
— ОНИКС!
С вдигнати оръжия, на свой ред хората му също изреваха:
— ОНИКС!
И Черната гвардия се втурна в атака.
Спусна се по склона под стрелбата на оръдията, които иредийците бяха успели да преместят. Огънят и въздушната струя на взривовете поваляха цвилещи коне, хвърляха на земята конници, вдигаха цели парчета пръст, които се изсипваха обратно като истински дъжд, от който се носеше лютивия мирис на изгорял барут.
Ониксовата гвардия стигна в подножието на склона и без да спира продължи нагоре към височината на хълма, сякаш понесена в устрема на своята атака. Сега снарядите не можеха да я достигнат, а и врагът нямаше време да презареди с картеч. Лорн се появи пръв на върха на хълма, прескочи едно оръдие, като пътьом нанесе широк удар с меча си на един изненадан войник. След него се изсипаха останалите Черни гвардейци и пометоха неколцината войници, които бяха избрали да се изправят насреща им, вместо да побегнат. Изоставените оръдия млъкнаха, все още димяха, но понеже вече не обстрелваха пехотата на Върховното кралство, всички погледи се вдигнаха нагоре към хълма: там се виждаше Лорн, който развяваше бойното знаме на Ониксовата гвардия, яхнал своя кон, изправен на задните си крака.