Това беше повратната точка в битката.
— ОНИКС! ОНИКС!
В полето, сред редиците на кралските войски, се надигнаха силни викове, хората си върнаха надеждата и изведнъж почувстваха прилив на смелост и сили. Но Черната гвардия още не беше привършила. Все още трябваше да издържи и на първо време да окаже съпротива на конницата, която вече я застрашаваше.
— Слизайте от конете! — изкрещя Лорн. — На оръдията! На оръдията!
За да вижда и да могат другите да го виждат, той остана на коня си, докато хората му се спешиха и се спуснаха към оръдията. Не бяха специално обучени за това, но знаеха достатъчно, за да заредят оръдие и да стрелят право напред. Пък и Теожен д’Аргор имаше известен опит в тази област.
— Картеч! — заповяда той и даде пример. — Заредете с картеч!
Вражеската конница приближаваше в галоп, разгърната в редица: шейсет воина в тежки доспехи, които се целеха с копия.
Оръдията бързо бяха пренасочени. Веднага няколко кофи с дребни парчета желязо бяха изсипани в горещите им отвори върху обилно количество барут и по заповед на Лорн…
— ОГЪН!
… Ониксовите гвардейци запалиха фитилите и се отдръпнаха назад.
Избухнаха безразборни залпове, когато бунтовническите конници бяха само на двайсет метра. Тъй като бяха претоварени с барут, оръдията силно отскочиха назад. Някои дори се преобърнаха. Няколко цеви се сцепиха по дължина, но за щастие, нито една не избухна.
Докато бълваха смъртоносния си картеч, от оръдията се вдигнаха гъсти облаци дим, които известно време останаха надвиснали, а после, когато конниците стигнаха до тях, се разсеяха. Почти всички бяха избити. Колкото и несъвършен да беше, този залп, изстрелян на късо разстояние, беше направил истинска сеч, беше избил десетки от устремените в бяг коне: хора и животни бяха ранени или мъртви. Имаше изкормени, обезумели от болка коне, които цвилеха и напразно се опитваха да се изправят на крака, и паднали от седлата конници, зашеметени, осакатени — един без ръка, друг с липсваща част от лицето, — които се влачеха сред труповете и валмата дим.
Черните гвардейци обърнаха в бягство и последните конници. После трябваше да отблъснат и две нападения на пехотата. Биеха се за всяка педя земя, превърнаха хълма в укрепен лагер, не отстъпиха нищо и мобилизираха против себе си бойни части, които не помагаха — на полето — на основната част от армията в затруднение. За принц Ирдел се очертаваше жестока загуба, но обкръжената Ониксова гвардия губеше силите си. А ако тя паднеше, изходът на битката все още можеше да се промени.
Докато Бунтовниците се готвеха да атакуват хълма за трети път, Лорн разбра, че това нападение щеше да е последно, защото хората му — изтощени, повечето ранени, някои от които тежко — нямаше да устоят. Той самият чувстваше, че силите му са на изчерпване поради множеството рани и болките в мускулите.
Теожен дойде при него и каза:
— Няма да издържим — свали шлема си и прокара ръка по голата си глава, плувнала в пот. — Хората не могат повече. Или се изтегляме, или…
Не довърши.
Лорн наблюдаваше бойното поле в подножието на хълма и видя, че кралските войски надделяват, но победата още не бе спечелена. Погледна към командната кула в далечината и си помисли за Върховния крал.
— Не можем да оставим оръдията на Бунтовниците — каза той.
— Но да останем тук означава да загинем — възрази Теожен, без да трепне.
Смъртта не го плашеше. Той само изричаше една истина.
— Тогава атакуваме — заяви Лорн решително.
Обърна се към Логан, който не се отделяше от него и в сблъсъка неведнъж бе спасил живота му.
— Искам да събереш трийсет души и искам всички да са на коне — после се обърна към Йерас. — Вземи няколко души и събери всички снаряди с фитил, които можеш.
— Останаха само няколко здрави оръдия — напомни бившият разузнавач. — И дори да имаме време да ги заредим, да се справим с тези снаряди, без да разбираме от това…
— Ще минем без оръдията — накрая, като се обърна към Теожен д’Аргор — Графе, след мен.
И Лорн тръгна да даде последните си заповеди.