След като вражеските войски бяха отблъснати на два пъти, сега сто и двайсет войници, въоръжени с копия и мечове, се втурнаха в последен щурм срещу хълма, който ониксовите гвардейци защитаваха. Не се съмняваха в победата си и перспективата да победят знаменитата Черна гвардия ги въодушевяваше. Гвардията беше с отслабени сили и малко оставаше да се огъне при предишната атака. И тъй като само малко не бе достигнало, а Лорн и хората му не можеха да се надяват на никакво подкрепление, този път щеше да е победен.
Първите снаряди се спуснаха по склона, подскачайки, със запален фитил. Избухнаха, последваха ги други, които също на свой ред се взривиха — някои твърде рано, други прекалено късно, но всеки път създаваха паника, докато минаваха през редиците на щурмуващите. Фитилите бяха своенравни и само няколко снаряда избухнаха сред войниците, които се сблъскаха, за да ги избягнат. Въпреки това имаше ранени и убити, но най-вече много дим, шумотевица и объркване. Така че когато и последното гюле, напълнено с барут, избухна, пехотинците се измъкнаха безредно от един плътен, парещ облак…
… и се оказаха лице в лице с кавалерийска атака, която не бяха ни чули, ни видели да се задава.
Препускащи в галоп, Лорн и трийсетимата гвардейци, които го следваха, събориха на земята най-предните пехотинци и отблъснаха по-голямата част от отряда в подножието на хълма. Хората падаха, блъснати от гърдите на конете и покосени от удари на остриета, после настана жестоко стълкновение. Ониксовите гвардейци се биеха един против четирима. Водени от Лорн, който въртеше сканда си с едната ръка, а с другата развяваше бойно знаме, отначало те се възползваха от изненадата и суматохата, но скоро бяха обградени от всички страни. Продължаваха да удрят и да удрят, опиянени от изтощение и грохот, от насилие и кръв. За щастие, онези, които бяха останали на върха на хълма, се притекоха и се хвърлиха с викове в сблъсъка, а в същото време едно непредвидено подкрепление се носеше по пътя: Нае. След падането си пред Дарлат и въпреки, че трябваше да държи едната си ръка неподвижна, тя беше събрала Черните гвардейци, които бяха паднали при препускането и все още можеха да се бият.
Хванати като в менгеме, пехотинците се огънаха и побягнаха, изоставяйки оръжията и знамената си в отчаян опит да се спасят. Лорн се отказа да ги преследва, свали шлема си и тогава чу, че тръбите на Бунтовниците свиреха всеобщо отстъпление.
Малко след това тръбите на кралската армия обявиха победата.
От своята командна кула Върховният крал видя как неговите войски победиха. Гледаше невъзмутимо как неговата пехота разби и разпиля вражеската пехота. Видя как Ониксовата гвардия защитаваше с всички сили иредийските оръдия, които Бунтовниците напразно се опитваха да си върнат. Видя как врагът се оттегли, за да спаси онова, което все още можеше да бъде спасено. Накрая видя как неговата редовна кавалерия застигна и изби бягащите.
Но най-вече видя — през изкривяващото стъкло на далекогледа си — Лорн, който, яхнал коня си на върха на завладяния от него хълм, заобиколен от дим и разкъсани знамена, стоеше над бойното поле и — сам — победоносно се извисяваше.
Дарлат
След като принц Ирдел набързо изтегли останките от победената си войска, малобройният гарнизон на замъка Дарлат се оказа изоставен на неясната си съдба. Няколко изстрела с оръдие срещу главната кула бяха достатъчни да го убедят да се предаде и същата вечер Върховният крал завладя замъка и даде в него пиршество, за да отбележи победата си и да почете своите командващи.
Тази вечер в голямата зала на замъка факлите осветяваха не толкова самото помещение, колкото стените му и старите избелели стенни гоблени. Масата беше наредена по дължина, покрита с няколко покривки, които се застъпваха. Алдеран I седеше на единия ѝ край, с гръб към камината, където гореше силен огън, който заслепяваше присъстващите и топлеше повече от необходимото. Кралица Селиан седеше от дясната му страна, а Естеверис — от лявата. Следваха генералите и капитаните, един до друг, чак до Лорн, който седеше на другия край на масата — с лице към краля, но отдалечен от него колкото е възможно повече.
— Немилост? — прошепна Теожен д’Аргор, докато сядаше до Лорн.
— Не още. Порицание.
— Така де, какво ни беше прихванало да спечелим тази битка?
Лорн се усмихна леко.
Макар че празнуваха победа, вечерята протичаше в почти пълна тишина, сред която пращенето на огъня отекваше като детонации. Опитите за разговор бяха редки и замираха след няколко банални, неуверени реплики.