— Виното е добро.
— Много.
— Местно вино, струва ми се.
— Да, така е.
И отново настъпваше тишина, а прокашлянията издаваха нарастващото смущение. Присъстващите се споглеждаха скришом и притеснено се усмихваха. Но най-вече се страхуваха да привлекат погледа на краля, който не вдигаше очи от чинията си. Беше начумерен и непохватно се хранеше с лявата ръка. Дясната, облечена в ръкавица, лежеше на масата като безжизнен предмет.
— Истински късмет, че не чухте камбаната — каза изведнъж Върховният крал и сред мъчителната тишина прегракналият му глас прозвуча още по-силно.
Само кралицата седеше невъзмутимо, останалите престанаха да се хранят, леко разтревожени, макар да не разбираха за какво става въпрос.
Лорн обаче знаеше.
Той се изправи, бутна напред чинията си, погледна краля и зачака.
— Защото, ако бяхте чули камбаната, която ви призоваваше — продължи Алдеран, — щяхте да се върнете и да получите заповедите си, нали, рицарю? И следователно вие и вашата Ониксова гвардия нямаше да победите иредийските оръдия толкова дръзко — гласът му беше зловещ, почти заплашителен. — И може би победата щеше да ни се изплъзне — завърши той, след като замълча за миг.
Лорн не трепна.
От мястото, където стоеше, той не виждаше Върховния крал, а само един силует с корона, който се сливаше в мрака с облегалката на креслото си. Огънят зад него образуваше ореол, който изглеждаше яркочервен на фона на тъмнината.
— Да бъдем признателни на Дракона на съдбата — рече Лорн.
— На него или на калта в ушите ви — твоите и на хората ти! — пошегува се кралят.
Изведнъж се показа развеселен, сякаш мрачната му физиономия и мълчанието му бяха само комедия, подготовка за фарс. Тази промяна в тона смути присъстващите, включително и Естеверис. Но Лорн, който добре познаваше краля, реши да приеме играта му:
— Ами да, вярно е, теренът беше доста тежък…
Алдеран се разсмя заразително и вдигна чашата си.
— За тежките терени, които донасят победата! — извика той.
Всички избухнаха в смях и дори кралицата се усмихна.
— За тежките терени! — повториха генералите и капитаните. — За победата!
Естеверис се изправи и като вдигна чашата си, извика:
— За Върховното кралство!
Всички повториха след него.
— ЗА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО!
— И за Върховния крал! — продължи бившият министър. Три пъти!
— ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ!
С изключение на кралицата, всички бяха станали прави. Изпиха чашите си на един дъх и ги удариха на масата, само Лорн остави пълната си чаша. После присъстващите седнаха и гощавката продължи в добро настроение. Виното се лееше. Всички си върнаха въодушевлението и охотата за ядене. Битката беше преразказана и обсъдена стотици пъти.
Внезапното веселие, което Върховният крал показваше, не можа да заблуди Теожен и той се наведе към Лорн.
— Тази работа не е приключила — каза му той.
— Зная — отговори Лорн. От другия край на масата, докато кралят говореше нещо с майка си, Естеверис погледна Лорн загрижено. — Той също го знае.
— Кой? Естеверис?
Лорн кимна, после отпи глътка вино.
— Не го обичам тоя човек — каза Теожен. — Но трябва да призная, че…
Той изведнъж спря и Лорн трябваше да се извърне на стола си, за да види какво бе учудило графа: Логан бе влязъл незабелязано от всички край масата и се приближаваше към тях.
— Какво става? — попита Лорн.
Бившият наемник се наведе към ухото му сред веселата гълчава на разговорите и смеховете.
— Наерис ме изпраща — каза той. — Трябва да се върнете в лагера.
— Сега?
— Да, ако е възможно.
— Знаеш ли защо?
— Не.
Лорн се поколеба, но знаеше, че Нае нямаше да го обезпокои без основателна причина.
Той се изправи.
— Напускате ли ни, рицарю? — извика Върховният крал през масата.
Сътрапезниците заговориха по-тихо. Някои млъкнаха.
— С ваше позволение, сир — отвърна Лорн.
— Нещо спешно?
— Да.
— Засягащо Ониксовата гвардия?
— Един от моите хора агонизира. Аз…
— Не е нужно да казвате повече. Вървете.
Лорн благодари и поздрави краля с наведена глава. После, заедно с Логан и Теожен, които вървяха плътно зад него, излезе бързо, но чак до вратата усещаше погледа на Върховния крал върху тила си.
Нае ги чу, че идват в силен тръс, и излезе да ги посрещне. Лорн, Логан и Теожен скочиха от седлата пред командната палатка на Ониксовата гвардия, а конярите веднага поеха юздите на конете им. Побързаха да влязат, но Нае им препречи пътя.
— Само ти — каза тя на Лорн.
Лорн кимна успокоително на другите двама, които се изненадаха, но нищо не казаха.