— Ще ида да видя ранените — каза граф Д’Аргор, преди да се отдалечи.
А Логан застана на пост пред палатката.
— Как е Йерас? — попита Лорн.
В последния сблъсък силен удар беше отхвърлил Йерас на земята. Шлемът му беше спасил живота, но той беше изгубил съзнание и сега трудно се възстановяваше.
— Добре е — отговори Нае. — Но не за това изпратих да те повикат.
— Тогава за какво? — попита Лорн и влезе в голямата палатка.
Младата жена не отговори.
Мина напред, дръпна завесата, която отделяше мястото, където спеше Лорн, и с пръст на уста му направи знак да мълчи. Лорн се приближи и видя една жена, която спеше в леглото му, осветена от малка свещ. Лицето ѝ беше чисто, но по него имаше рани, кожата ѝ беше мокра, а тежките къдрици на черната ѝ коса още бяха влажни. Той позна Майрин, не я беше виждал, откакто бе напуснал планините на Аргор, където предишната година тя го бе лекувала. Без нея, без познанията ѝ за растенията и без магическите ѝ умения вероятно Лорн никога нямаше да оздравее от ужасните рани, които наемните убийци му бяха нанесли — по заповед на кралицата, — преди да го изоставят агонизиращ и прикован в една горяща кула.
Нае спусна завесата.
— Майрин? — изненада се Лорн. — Но какво прави тя тук?
— Миналата нощ стражите я намерили на един от входовете на лагера — хладно обясни Нае. Говореше и се държеше като човек, изпълнил дълга си безупречно, но пряко волята си, при това без да успее да прикрие недомлъвките си зад привидната си невъзмутимост. — Облечена в дрипи и полумъртва от глад и изтощение. Помислили я за някаква луда и отначало поискали да я изгонят, но тя казала твоето име. Това я спасило. И тъй като ние бяхме в разгара на подготовката за битката, стражите я затворили, после я забравили. До тази вечер — Нае погледна към Лорн, който си сипа чаша вино, без да я прекъсва. — Един офицер дойде преди малко. Отидох с него и познах Майрин. Дискретно я доведох тук и се погрижих за нея. Надявам се, че не ми се сърдиш, задето я сложих да спи в твоето легло…
Лорн смутено пресуши чашата си на един дъх.
— Не — каза той. — Не, разбира се… Ти… направила си каквото трябва. Дори повече. Благодаря. Благодаря ти заради нея…
— Тя има същия белег като теб.
— Същия белег?
— Белегът, от опаката страна на ръката ти. Твоят белег на Тъмнината. Тя има същия, но тук, под косата — Нае сложи пръст зад дясното си ухо. — Ти знаеше ли?
Лорн разсеяно кимна.
— Да.
— Това какво значи?
— Нямам представа. Тя… тя е родена така, струва ми се. Не като мен.
— Обаче това е същият белег.
— Да.
— Видях го, докато я къпех — обясни Нае.
Лорн се сепна.
— Изкъпала си я?
— Не можеш да си представиш в какво състояние беше. Не знам откъде идва, но е прекосила сама цяла една страна, обхваната от война, за да дойде дотук. Кой знае какво е преживяла.
Лорн се замисли.
Дали Майрин беше извървяла целия път от Аргор, за да го намери? Но защо? Защо сега? Защо при тези обстоятелства, след като беше изминала повече от година, откакто се бяха разделили?
— Прибирам се — каза Нае. — Късно е и едва гледам от умора.
— Разбира се. Някой лекар прегледа ли ти ръката?
Падайки от коня, Нае си беше ударила лявата ръка много лошо. Можеше да я движи, но предпочиташе да я държи привързана към тялото си.
— Да — отвърна Нае. — Няма нищо счупено — после добави, като посочи завесата, зад която спеше Майрин. — Дадох ѝ малко от нашия кеш за ранените. Би трябвало да спи дълбоко до утре сутринта. Има нужда от това — после посочи шишенцето, сложено на една маса. — Ти също трябва да пийнеш малко.
Едното бедро и едното рамо на Лорн бяха превързани и нямаше мускулче, което да не му причиняваше страшна болка.
— Добра идея — каза той.
— Там оставих дрехи за нея.
Нае вече се бе обърнала и тръгваше, когато Лорн я попита:
— Тя беше ли в състояние да говори? Каза ли нещо?
— Не точно. Някакви несвързани неща. Нищо… Нищо важно.
Той остана с убеждението, че младата жена го излъга, но не настоя повече.
— Благодаря, Нае.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не. Още веднъж ти благодаря.
— Забравих. Тя носеше това на врата си. Ти ѝ го дай.
Нае подаде на Лорн медальон, закачен на кожена връв. Беше голям колкото монета и изработен от оникс. На него беше гравирана руна, която Лорн добре познаваше.
— До утре — каза Нае. — Ще кажа да не те безпокоят.
— Освободи Логан.
— Разбрано.
Нае излезе и остави Лорн сам и някак объркан.
Лорн изведнъж се почувства смазан от умора, до такава степен, че дори не можеше да мисли. Той се прозя, протегна се и веднага съжали, а лицето му се сгърчи от болка. Наля си чаша вино и следвайки съвета на Нае, сипа в него малко ликьор от кеш. Изпи една глътка прав. Виното му хареса и той въздъхна тежко. После, с чашата в ръка, отиде и се настани на един сгъваем кожен стол, който Нае беше сложила до леглото.