Докато пиеше виното на малки глътки в полумрака, Лорн се вгледа в Майрин. Беше красива, в лицето ѝ, успокоено от съня, имаше нещо сериозно и тържествено.
Лорн заспа, без да духне свещта.
Яви му се сън.
Все още беше пълна нощ, но когато Лорн се събуди, Майрин вече не беше в леглото. Той я повика и тръгна да я търси. И тъй като не я видя никъде в полумрака на голямата палатка, излезе навън.
— Майрин!
Напразно.
Всичко беше повехнало и сиво, безжизнено. Само вятър и тишина. Земята се бе превърнала в пепелища. Вееха се само избелелите парцали на разкъсани бойни знамена от отминала слава.
Лорн се отказа.
— Тя не е тук — каза някакъв сериозен, дълбок глас, който отекна чак във вътрешностите му. — Само аз съм тук. И ти.
Лорн бавно се обърна, но не видя никого. Беше познал обаче този зловещ глас — беше гласът на Серкарн.
Серкарн — Драконът на разрушението.
Серкарн, който от векове продължаваше да живее тайно в Закрилящите планини — затворен и покорен.
Серкарн, чиято руна красеше медальона, който Майрин носеше…
— Какво искаш от мен? — извика Лорн.
Стори му се, че стенанията на вятъра се бяха усилили, че хоризонтът се бе отдалечил.
— Ти ме пренебрегваш, рицарю. Откакто умря последният Върховен крал, духът ти е затворен за мен. Последният Върховен крал — искам да кажа…
Лорн погледна ониксовия медальон в дланта си.
Затвори шепа, отвори я пак. Медальонът се бе превърнал в черна пепел, която вятърът разпиля. Прахът се изви на спирали, издигна се нагоре, разгърна се и очерта силуета на огромен дракон, който придоби тяло. Две червени очи пламнаха, Серкарн наведе огромната си глава над командната палатка и каза:
— Виж на какви крайности съм принуден, за да стигна до теб.
— Твоята Съдба не е моя — възрази Лорн.
— Как се заблуждаваш! — развеселено рече Серкарн. — Как се заблуждаваш…
Лорн нетърпеливо рече:
— Кажи ми какво искаш.
— Нуждая се от теб, рицарю.
— Ти вече ме измами.
Серкарн заплашително протегна глава.
— Не ми се доверявай, ако искаш — каза той. — Достатъчно е да ми се подчиниш.
— Не служа на теб!
Драконът се изсмя тихичко, после попита:
— Дори за да спасиш сина си?
На другата сутрин, когато Лорн се събуди, Майрин още спеше. Той дръпна няколко черни къдрици от лицето ѝ и се увери, че е добре и спи спокойно. Тя отвори натежалите си клепачи и в полусън, с блуждаещ поглед, едва чуто рече:
— Лорн… Лорн! Ти ли си?
— Аз съм. Всичко е наред, Майрин.
— Те… Те го взеха, Лорн… Те го взеха!
— Знам. Успокой се — той хвана ръката ѝ. — Значи имам син? Син от теб?
Лорн знаеше, че не само бе сънувал Серкарн. Те наистина бяха разговаряли, но това далеч не означаваше, че драконът бе казал истината. В миналото Серкарн вече го бе лъгал, като умело използваше истината, лъжата и недомлъвките, за да постигне целите си.
— Те го взеха — повтаряше Майрин. — Те го…
И тя отново заспа. Ръката ѝ се отпусна в ръката на Лорн.
Лорн се изправи, дръпна завесата, подаде глава през отвора на палатката и изпрати да повикат Нае.
Известена от един оръженосец, младата жена дойде тъкмо когато Лорн привършваше тоалета си и — само по панталон и риза — бършеше току-що избръснатото си лице.
— Моля те, наглеждай Майрин — каза той, докато продължаваше да се приготвя.
— Искаш да се погрижа за нея или да я държа под око?
Лорн се усмихна: Нае беше умна и досетлива.
— И двете — отвърна той.
— Разбрано. Ти къде отиваш?
— Трябва да говоря с краля.
— За какво?
— По спешна работа.
— Има ли нещо общо с нея?
Нае беше единствената, на която Лорн можеше да позволи да му задава толкова въпроси.
— Да — каза той.
След като обу ботушите си, той облече кожената си ризница с черни метални халки, а Нае му помогна да я закопчае, после препаса сканда на пояса си.
— Има ли за какво да се тревожа? — попита Нае.
Лорн я изгледа, без да отговори, и излезе.
Пред палатката, до пилона, на който се вееха знамената на Ониксовата гвардия, Лорн видя Логан, който — както всеки ден — го чакаше с два оседлани коня.
— Отивам в замъка — заяви Лорн. — Сам — яхна коня и се наведе към Логан, за да може да му каже тихо. — Искам да идеш да намериш Теожен. Помоли го да приготви дискретно най-добрия ни змей. За мен. Да е готов да излети, когато се върна.
Откакто граф Д’Аргор се бе присъединил към нея, Ониксовата гвардия притежаваше три змея, които се използваха за разузнаване и за пренасяне на пощата.