— И храна ли? — попита Логан.
— Да. За пет дни.
На лицето на Логан се изписа загриженост: щеше да е по-добре, ако Лорн беше поискал два змея. Идеята, че капитанът му тръгваше сам, където и да беше това, не му харесваше, но той не каза нищо. Кимна и продължи да гледа след Лорн, който се отдалечаваше.
Лорн напусна лагера на кралската армия и в бърз тръс прекоси бойното поле, което — под лъчите на палещото слънце — беше осеяно с тела и оръжия, стъпкани знамена и кървави трупове на животни. Гарвани пируваха. Войници хвърляха мъртвите в каруци, без значение дали бяха кралски, или бунтовнически, събираха онова, което все още можеше да се използва или продаде, гонеха с ритници скитниците — селяни или просяци, мъже, жени или деца, — които се мъчеха да грабнат каквото могат. Понякога сред труповете откриваха някой ранен и ако за свой късмет той имаше с какво да плати, го отнасяха да се погрижат за него. Често обаче някой прикрит удар с кама довършваше ранения.
Върховният крал се беше настанил в замъка Дарлат още вечерта след битката, заедно с генералния си щаб и кралицата. Кралската Гвардия пазеше навсякъде и Лорн трябваше да покаже отличителните си знаци, за да мине по подвижния мост. И веднага след като поиска среща с краля, бе приет. Новият капитан на Сивата гвардия, когото Лорн не познаваше, но вече го бе виждал в Ориал да придружава принца-кардинал Жал, го отведе в оръжейната зала.
Алдеран I беше сам, седнал в кресло, сложено на подиум като трон — сред рафтове с оръжия: мечове, секири, боздугани и различни алебарди, покриващи стените. Параван, разположен грижливо пред един прозорец, спускаше плътна сянка върху главата му, увенчана с корона. Мракът разсичаше гърдите му по диагонал от рамото, така че само здравата му страна беше на светло. Лявата му ръка беше отпусната върху дръжката на Меча на кралете като върху бастун.
Лорн изчака вратата зад него да се затвори и пристъпи напред. Поздрави и се поклони.
— Вчера… — започна Върховният крал, гласът му беше по-дрезгав от обичайното. — Вчера, по време на битката… Ти чу камбаната, която биеше отбой за твоята гвардия, нали?
— Да.
— И реши да не ѝ обръщаш внимание.
— Не знаех от колко време бие. Помислих, че…
Кралят го прекъсна, като вдигна дясната си ръка, облечена в ръкавица.
— Без извинения — каза той. — Без увъртания. Ти реши да пренебрегнеш моята заповед. Да или не?
— Да.
— Друг на мое място можеше да реши да те осъди за предателство.
— Друг на мое място нямаше да спечели битката.
— Сякаш Ониксовата гвардия се е била сама вчера — иронично рече Върховният крал.
Лорн замълча.
Нямаше смисъл да спори. Кралят знаеше, че дължеше победата на Черните гвардейци и проблемът беше точно в това. Още когато беше съвсем млад и още само принц, Алдеран искаше да е единственият, който блести, докато слънцето огрява всички. И ако можеше да изтърпи да не е единственият, комуто се възхищават, държеше да е този, когото предпочитат.
— Дошъл си да си признаеш грешката открито?
— Дойдох да ти кажа, че заминавам.
— Заминаваш.
— За няколко дни.
— Какво ще правиш?
Лорн се поколеба, после рече:
— Имам син. Той се нуждае от мен.
Кралят се изсмя, смехът му беше кратък и болезнен.
— Ти? Син? И откога?
— Не знаех — призна Лорн. — Но той е в опасност.
Върховният крал го изгледа продължително.
— Не — каза той почти непринудено. — След три дни подновяваме бойните действия. Ирдел вече няма армия. Исрия ни е почти в ръцете. Имам нужда да си до мен. Имам нужда и от Ониксовата гвардия. Твоят… твоят син ще почака.
— Ониксовата гвардия остава. Теожен ще я командва. Аз заминавам сам.
— Казах „не“.
— Не съм дошъл да ти искам позвол…
— Не ми говори на „ти“! — избухна изведнъж Върховният крал и се изправи в креслото си. — Без значение дали сме насаме, или не, повече не ми говори на ти! Никога! Аз съм твой крал! Твой крал!
Този пристъп на ярост го изтощи. Седна отново, а вратата зад Лорн се отвори и влязоха разтревожени Сиви гвардейци и слуги. Лорн ги спря с поглед през рамо. После, докато Върховният крал все още трудно успяваше да си поеме въздух, се приближи до него и тихо, така че да го чуе само той, му каза:
— Не съм дошъл да ви искам позволение, сир. Дойдох да ви известя за заминаването си.
— Внимавай, Лорн. Може да се уморя от твоите безочия.
Лорн се наведе толкова близо до Върховния крал, че потъна в същия полумрак като него. И прошепна на ухото му:
— Ако не искаш да не ти се подчиня пред всички, не ми заповядвай да остана. Ониксовата гвардия ще ти служи предано в мое отсъствие. Само от теб зависи да заявиш, че си ме натоварил с поверителна мисия. Или по-добре нищо не казвай и остави хората да си говорят. А засега, довиждане.