Выбрать главу

Горан Петрович

Върху наноса

„Книги, които са чисти, са слепи.

Аз съм готов да загреба,

ако нямам под ръка молив…

Бележките ще дадат душа на книгата.“

Милорад Павич

Томове, уникални по своята тъжна незначителност

Та значи, преди известно време в една белградска антикварна книжарница, може би онази, най-голямата, в сградата на Академията, кажи-речи против волята ми, вниманието ми бе привлечено от отдавна остарялото двутомно издание на Кратка енциклопедия, издадена от „Просвета“ през 1959 година. Наоколо беше отрупано с извънредно редки библиофилски издания, несравнимо по-значими заглавия, кожени гърбове със златни ръбове, бронзирани издания от края на XIX и началото на XX век, чуждестранна литература, загадъчни, неразрязани досега списания на различни научни дружества, навити на руло карти на отдавна изчезнали държави и афиши на забравени театрални представления, сантиментални четива на наши госпожици между двете войни, излезли от употреба учебници, сборници със закони и брошури, като по чудо останали броеве на поучителните списания „Здравле“, „Граничар“, „Зорица“, „Савезник“ или други по-нови, но както се случва у нас, по-късно непреиздавани полезни книги. И все пак, въпреки цялото това богатство ръката ми посегна именно към тези томове, уникални по своята тъжна неважност, на всичко отгоре подсилена от почти нищожната, обидно ниска цена: Нито погледът върху видимо овехтелите платнени корици, нито инициалите на бившия собственик върху тях Н.Н., нито професията учител, която беше добавил под тези две витиевидно изписани букви — нито едно от тези неща не обещаваше ни най-малко приключение, заради което обикновено всички се отбиваме в подобни книжарници за редки книги.

— Не е възможно, та това са „Пътувания по Сербия“ на Йоаким Вуич… — каза някой до мене и пъргаво грабна изданието на Сръбска книжевна задруга от 1901 и 1902 година; на рафта вместо достолепната синя подвързия остана да зее празнина.

— „Пътешествие по Сербия“, а не „Пътувания“ — обърнах се и поправих мършавия младеж, който в този момент пъхаше находката под палтото си.

— Не сте видели нищо… Трябва ми за дипломна работа… — намигна студентът, със свободната си ръка разреди останалите книги и отвисоко, надменно измери предмета на моя интерес.

Как обикновеното се разпиля още при случайното разлистване на страниците

Впрочем още при първото случайно разлистване на страниците обикновеното се разпиля. По-голяма част от белите полета на Енциклопедията на „Просвета“ беше изпълнена с педантично-старателния почерк на бившия собственик, на места толкова ситен, че имах нужда от лупа. Та този учител навсякъде, където пространството позволяваше, до рубриката беше добавял свои впечатления, предимно с автоматична писалка със синьо и черно мастило, по-рядко с червено или зелено, въпреки че от време на време беше използвал и обикновен молив, а тук-там, ако се съди по дебелината на буквите, дори дърводелски. Някъде оригиналният текст беше грубо зачертан, другаде подчертан. Коментарите се движеха от обикновено добавяне на нови биографични данни за някои личности, до наистина вдъхновени бележки във връзка с отделни обяснения на съставителите на енциклопедията. Бях развълнуван, както вероятно литературните историци се вълнуват, когато открият ново, непознато дотогава произведение.

— Ако желаете, можем да ви ги опаковаме — благоволи да се усмихне любезно книжарката, изглежда, и тя беше развълнувана, че най-сетне щеше да се отърве от книги, с които не знаеше какво да прави.

— Благодаря, няма нужда… Ще ги взема така… — отговорих изненадано.

— Както желаете — по-студено каза тя, съобразявайки, че е прекалила.

В пространството между талвега и ивицата на забравата

Вълнението ни най-малко не ме напусна и вкъщи, където спокойно можех да се посветя на изследване на автографите, да отделям една по една залепените от времето страници, внимателно да разгъвам завитите краища на листата и неразрязаните коли пожълтяла хартия без никакви следи от тютюн, трошички хляб, паднали косми и отдавна умрели книжни въшки. Вълнението ни най-малко не ме напусна дори когато, седнал сам на масата сред късния следобеден покой, можах да се посветя на разгадаването на думите. Наистина Н.Н. не е искал или не е могъл да удостои с формата на разказ или роман своите редове, но в някаква степен е правил онова, което правят всички писатели. На тясно пространство — съвсем точно го измерих: един сантиметър и осем милиметра ширина, — между талвега на основния печатан текст и самата ивица на забравата като върху някакъв бял нанос се редуваха опити да се спаси някоя и друга суха истина от буйното течение на събитията, да се открои нечия и друга отделна съдба. Разнообразието и количеството на тези бележки не предлагаше възможност за по-здрава систематизация, но все пак можеха да се забележат някои основни изисквания, които анонимният автор си бе поставил.