„Към светлините?“ — почуди се създанието. Дали трябваше да разбере какво са светлините, или да…
Небето избухна. Светът се изпълни до пръсване с блестяща синева. Заслепено и с отказали да функционират сетива, създанието отскочи и във вцепенения му мозък се надигна пронизителен писък. После писъкът рязко прекъсна, светлината изчезна и то отново беше в онова място на небитие.
ГЛАВА 2
Дъжд шибаше лицето на Андрю Блейк и самата земя трепереше от вцепеняващия тътен на гръмотевици. Огромните въздушни маси отново се сблъскаха, както му се стори, точно над главата му. Във въздуха се разнасяше остър мирис на озон и той усещаше между пръстите на краката си квакането на студена кал.
И как се беше озовал тук — навън в бурята — с гола глава, с толкова подгизнала роба, че от нея се процеждаше вода, и без сандали? Бе излязъл след вечеря да погледа бурята, която бушуваше над планините на запад — и ето, миг по-късно се беше оказал в центъра на самата буря или поне се надяваше, че е същата.
Вятърът виеше сред дърветата и от подножието на склона, където стоеше, можеше да чуе звука на течаща вода, а точно от другата страна на потока светеха прозорци.
Неговата къща навярно, помисли си той объркан. Макар че там, където се намираше къщата му, нямаше нито склон, нито поток. Имаше дървета, но не толкова много, пък трябваше и да има други къщи. Той вдигна ръка, объркано се почеса по главата и водата, която изстиска от косата си, потече по лицето му. Дъждът, който беше поутихнал за кратко, заплющя с подновен ентусиазъм и той се обърна към къщата. Не бе неговата къща, разбира се, но поне някаква къща и там някой можеше да му каже къде се намира, и…
Да му каже къде се намира! Та това беше лудост! Допреди миг стоеше във вътрешния си двор, гледаше буреносните облаци и нямаше никакъв дъжд.
Сигурно сънуваше. Или имаше халюцинации. Но плющящият дъжд си бе съвсем истински и във въздуха все още се долавяше мирисът на озон — а кой усеща мирис на озон насън? Понечи да тръгне към къщата, но когато вдигна десния си крак, удари нещо твърдо и го прониза остра болка.
Вдигна стъпалото си и го размаха във въздуха, подскачайки на един крак. Болката се съсредоточи, в палеца му, който запулсира в агония.
Подхлъзна се и внезапно се пльосна, в калта. Задникът му се удари в земята и във всички посоки се разлетяха кални пръски. Беше мокро и студено.
Блейк сви стъпалото с болящия го пръст в скута си и предпазливо и нежно го попипа. Не бе сън, знаеше това. Насън човек нямаше да е толкова глупав, че да нарани пръста си.
Нещо се беше случило. Нещо го бе пренесло за миг, без той да съзнава, навярно на много километри от вътрешния двор. Беше го пренесло и го бе оставило насред дъжд, гръмотевици и толкова тъмна нощ, че не се виждаше нищо. Отново попипа пръста си. Болката вече не бе толкова силна.
Внимателно се изправи и опита да стъпи върху болния си крак. Ако вървеше леко разкрачен, изпънал наранения палец нагоре, можеше да ходи.
Като куцаше, залиташе и се подхлъзваше в калта, той тръгна надолу по склона, пресече дълбокото до глезените малко поточе и се заизкачва по отсрещния склон към къщата.
Мълния освети хоризонта и той за миг видя къщата, очертана на фона на светлината — масивна постройка с тежки комини и прозорци, разположени дълбоко като очи в камъка.
Каменна къща. Какъв анахронизъм! Каменна къща и в нея живееше някой.
Натъкна се на ограда, но този път не се удари, защото вървеше бавно. Тръгна опипом по нея и стигна до портата. Три малки правоъгълника светлина зад нея маркираха онова, което той взе за врата.
Усети под краката си плоски камъни и тръгна по тях. Приближи се до вратата и предпазливо забави стъпка. Можеше да има стъпала, а един наранен палец му беше предостатъчен.
Имаше стъпала. Откри ги с все още болящия го палец и за миг остана вцепенен, изпънат, треперещ и стиснал зъби, докато болката не го отпусна.
После се изкачи по стъпалата и намери вратата. Затърси с ръка сигнализатора, но такъв нямаше — нито дори обикновена камбанка или звънец. Продължи да опипва и намери чукалото.
Чукало? Разбира се, че такава къща би трябвало да има чукало. Къща толкова назад в миналото…
Изведнъж го погълна див страх. Не пространство, а време? Дали не се бе преместил (ако изобщо се беше преместил) не в пространството, а във времето?
Зад него изхрущяха стъпки и го прониза коничен лъч светлина. Той се обърна и кръглото око на светлината го ослепи. Зад него Блейк долови неясната фигура на човек — блед силует на по-тъмна сянка на фона на нощния мрак.