— Доколкото разбирам, вие живеете в горите.
— В горите и из полята. Приспособяваме се към средата. Приемаме нещата такива, каквито ги намираме. Адаптираме се към условията. Ние сме кръвни братя с всички форми на живот. Не се караме с никого.
Блейк се опита да си спомни какво му беше казал Даниълс. Странен малък народ, който харесал Земята не заради обитаващата я господстваща форма на живот, а заради самата планета. „Навярно — помисли си той, — защото сред подчинените видове, сред малкото оцелели диви обитатели на горите и полята са открили онези простички връзки, които са харесвали. И упорито продължават да водят собствения си начин на живот, макар в същото време да са просяци и крадци, присламчващи се към всеки, който задоволява непретенциозните им нужди.“
— Преди няколко дни срещнах един от твоя народ — рече Блейк. — Извинявай, но не съм сигурен. Да не си…
— А, не — отвърна Брауни. — Беше друг от нас. Онзи, който те откри.
— Който ме е открил ли?
— Да де. Каза, че сте били повече от един от теб и че си бил в беда. Съобщи ни при възможност всеки от нас да те наглежда.
— Очевидно се справяте добре с това. Не ти трябваше много време, за да ме намериш.
— Когато се захванем с нещо — гордо отвърна Брауни, — го правим отлично.
— Ами аз? Каква е моята роля?
— Не съм съвсем сигурен — рече Брауни. — Ние просто трябва да те наглеждаме. Това ти стига. Можеш да разчиташ на нас.
— Благодаря ти — каза му Блейк. — Много ти благодаря.
Това ли беше всичко, от което се нуждаеше? Тези невероятни малки същества да го наглеждат? Известно време вървяха мълчаливо, после Блейк попита:
— Той ти е казал — онзи, с когото се срещнах — да ме наглеждаш…
— Не само на мен…
— Знам, разбрах — прекъсна го Блейк. — Казал е на всички ви. Имаш ли нещо против да ми обясниш, как е съобщил на останалите? Или може би въпросът ми е глупав? По пощата и телефона?
Брауни изпръхтя с погнуса.
— И насила не можеш да ни накараш да използваме такива средства — отвърна той. — Би било противно на принципите ни, пък и всъщност не е нужно да ги използваме. Просто разпространихме съобщението помежду си.
— Искаш да кажеш, че сте телепати?
— Ами, да ти кажа честно, не знам дали е така. Не можем да предаваме думи, ако това имаш предвид. Но сме едно цяло. Малко ми е трудно да ти го обясня.
— Представям си — каза Блейк. — Някаква племенна психическа връзка.
— Думите ти нямат никакъв смисъл за мен — рече Брауни, — но предполагам, че няма да ни навреди да мислиш така.
— Изглежда — каза Блейк, — че наглеждате много хора. Това чудесно би им подхождало — множество от малки врътковци, ужасно загрижени за живота на хората.
— Няма други — отвърна Брауни. — Във всеки случай не и в момента. Той ни каза, че сте били повече от един от теб и…
— Какво общо има това?
— Ами че точно в това е въпросът — каза Брауни. — Колко често може да се открие същество, което да е повече от едно? Ако не възразяваш, че те питам, чудя се точно колко…
— Аз съм трима — отвърна Блейк.
Брауни триумфално подскочи и ликуващо възкликна:
— Знаех си! Обзаложих се със себе си, че си трима. Единият от теб е топъл и рошав, но има ужасен нрав. Би ли ми казал дали е така?
— Да — отвърна Блейк. — Май е така.
— Но другият — продължи Брауни — съвсем ме обърква.
— Не се изненадвам — рече Блейк. — Той обърква и мен.
ГЛАВА 24
Блейк го видя в долината, още щом изкачи хребета. Стоеше на дъното на долината и като че ли го изпълваше — огромна черна грамада, която удивително приличаше на чудовищен бръмбар, изгърбен по средата и заоблен в двата края.
Щом го зърна, Блейк спря. Никога не беше виждал крайцер, но не можеше да има съмнение, че нещото в подножието на хълма е крайцерът, който бе разтърсил ресторанта.
Покрай Блейк профучаваха коли и въздушната вълна от бръмчащите им реактивни двигатели шибаше лицето му.
Брауни го беше оставил преди час и оттогава той се бе влачил сам, търсейки някакво място, където да се скрие и да поспи. Но от двете страни на пътя се простираха единствено поля, отдавна ожънати и разпрострели се в есенното си златистокафяво одеяние. Покрай пътя нямаше никакви жилища — всички бяха отдалечени поне на километър. Блейк се зачуди дали движението на крайцерите и навярно на други големи превозни средства по тази магистрала не е наложило отдалечеността на къщите, или това се дължи на някаква друга причина.
Далеч на югозапад се извисяваше малка група блестящи кули — навярно комплекс от жилищни небостъргачи. Хем недалеч от Вашингтон, хем, осигуряващи на обитателите си преимуществата на провинциалния живот.