Руак описа отчаянието и отвращението на един хърватин-мюсюлманин и друг австрийски евреин, тъй като граалите им сервирали свинско. Някакъв индус крещял с цяло гърло ругатни, защото граалът му предложил месо.
Четвърти мъж пък, който се окайвал, че са попаднали в ръцете на дявола, захвърлил цигарите си в реката.
Няколко души го попитали защо не ги е дал на тях, след като не ги иска. Той им отговорил, че тютюнът бил дяволско изобретение; бил плевелът създаден от Сатаната в Рая. Друг мъж се обадил, че е можел поне да си раздели цигарите с тях, и че нищо не би загубил от тая постъпка.
— Бих искал да хвърля в реката цялата тая дяволска напаст! — изкрещял той в отговор.
— Ти си непоправим идиот и луд за връзване! — изкрещял му друг и го цапнал в зъбите. Преди тютюноненавистникът да успее да стане от земята, притичали и другите и го заритали.
По-късно тютюноненавистникът се изправил с голямо усилие, залитайки и плачейки от яд, и изплакал:
— Какво съм направил за да заслужа това, о Господи, Пастирю мой! Винаги съм бил праведен мъж. Давах хиляди лири за благотворителност, три пъти седмично Те почитах в храма Ти, цял живот се борех срещу разврата и корупцията, аз…
— Познавам те! — изкрещяла някаква жена. Била високо синеоко момиче с красиво лице и стройна фигура. — Аз те познавам! Ти си сър Робърт Смитсън!
Той спрял да се жалва и взел да примига към нея.
— Не те познавам!
— Не ме познаваш! А трябва да ме познаваш! Аз съм една от хилядите момичета, които превивахме гръб по шестнайсет часа на ден, шест дни и половина в седмицата, за да можеш да имаш голяма къща на хълма, да се обличаш в скъпи дрехи, и да могат твоите кучета и коне да се хранят по-добре от нас! Аз бях едно от момичетата в твоята фабрика! Баща ми ти беше роб, майка ми ти беше роб, братята и сестрите ми, които не бяха на смъртно легло или не бяха умрели от твърде оскъдната или твърде лошата храна, мръсните легла, каменните прозорци, и от ухапванията на плъховете, и те бяха твои роби! Една от твоите машини отряза на баща ми ръката, и ти го изрита без да му дадеш и едно пени. Майка ми почина от бялата чума. Аз кашлях и храчех кръв, мой баронете, докато ти се тъпчеше с хубава храна и се люлееше на стола си люлка и дремеше в големия си и скъп трон в църквата и даваше хиляди лири, за да нахранят с тях умиращите от глад азиатци, и изпращаше мисионери да посвещават умиращите от глад в Африка в правата вяра! Аз умирах от туберкулоза, и трябваше да стана уличница, за да издържам малките си братчета и сестричета. И хванах сифилис, ти мръсно и долно кръвожадно копеле, защото ти искаше да изпиеш и последната капка кръв и пот, които имах аз и всички останали бедни дяволи като мен! Умрях в затвора, защото ти нареди на полицията да се разправила безмилостно с проституцията! Ти… ти…!
Смитсън първоначално почервенял, после побледнял. После се оперил, озъбил се на жената и креснал:
— На вас, курвите, винаги някой ви е крив за сърбеливите ви сливи, дето вечно не са начесани! Но Господ знае, че аз винаги съм бил праведен!
Той се обърнал и си тръгнал, но жената го догонила и замахнала с граала си към него. Граалът изсвистял във въздуха, но някой извикал, той се обърнал и се завъртял да отбегне удара, който малко останало да му отнесе половината череп.
Смитсън побягнал покрай жената преди тя да се опомни и бързо се изгубил в тълпата. За нещастие, каза Руак, малцина разбрали какво става, защото там хората почти не говорели английски.
— Сър Робърт Смитсън — каза Бъртън. — Ако не греша, той притежаваше фабрики за преработка на памук и желязо в Манчестър. Беше известен със своята филантропска дейност и с добрите си дела сред езичниците. Умря през 1870 гадина или някъде там на осемдесет години.
— И вероятно убеден, че ще бъде възнаграден за това в небесата — каза Лев Руак. — Разбира се, едва ли му е идвало наум, че е бил такъв масов убиец.
— Ако не е бил той, друг е щял да бъде на неговото място!
— Вечното оправдание на всички алчни хора през цялата човешка история — каза Лев. — И това по времето, когато индустриалисти във вашата страна се погрижиха заплатите и условията на труд във фабриките им да бъдат подобрени. И Робърт Оуен беше един от тях.
10
— Не виждам смисъл да се караме за неща, които принадлежат на миналото — каза Фрайгейт. — Ще направим по-добре, ако се погрижим за настоящето си.
Бъртън се изправи.
— Прав си, Янки! Трябва ни подслон за главите, сечива, и един Господ знае още какво! Но мисля, че първо трябва да хвърлим око на градовете в равнините и да видим какво правят жителите им.