Бъртън беше раздразнен, но не можеше да направи нищо. Хранеше надежда, че тълпата ще се разпръсне поради липсата на вода, но и тя угасна бързо. Една жена му каза, че на запад от тях, на около миля и половина, се намирал малък водопад. Падал от върха на планината в тясната част на стрелоподобен каньон и се вливал в голяма яма, която била само наполовина пълна. След време щяла да се напълни и водата щяла да се устреми през хълмовете към равнината. Освен ако, разбира се, не откъртели някой по-голям камък в основата на планината, за да прокарат канал за потока.
— Защо да не прекараме водопровод от дебелите бамбукови стъбла? — предложи Фрайгейт.
Положиха граалите си върху скалната площадка, като всеки внимателно си отбеляза мястото на своя, и зачакаха. Бъртън възнамеряваше да се придвижат на ново място след като се нахранеха. Не беше лошо да се настанят някъде по средата между водопада и каменния олтар; може би там щяха да ги оставят на спокойствие.
Сините пламъци изригнаха от камъка точно в мига в който слънцето докосна зенита. Този път граалите им сервираха зеленчукова салата, италиански черен хляб с масло и млян чесън, спагети и кюфтета, чаша сухо червено вино, грозде, още кафе на кристали, десет цигари, една с марихуана, пура, още тоалетна хартия и калъп сапун, и четири шоколадени крема. Някои от хората се оплакаха, че италианската кухня не им допадала, но никой не се отказа от храната.
След като изпушиха цигарите си, се отправиха към полите на планината на път за водопада. Той се намираше в единия край на триъгълния каньон, край който бяха бивакували техните «гости». Водата беше леденостудена. След като измиха съдовете, подсушиха ги и напълниха отново бамбуковите ведра, се запътиха в обратна посока към каменния олтар. След около половин миля се спряха на един хълм, целия обрасъл в борове с изключение на площадката на върха, върху която растеше самотно желязно дърво. Наоколо имаше истинско изобилие от бамбукови дървета с всякакви размери. Нарязаха бамбука под вещото ръководство на Кац и Фрайгейт, който бе прекарал няколко години от живота си в Малайзия, и построиха колибите си. Представляваха кръгли постройки с единични входове и прозорче на противоположната стена и конусообразен тревен покрив. Работеха бързо, без да плащат данък на естетиката, така че докато стане време за вечеря колибките с изключение на покривите бяха готови. Избраха Фрайгейт и Монат да останат като стражи в лагера, докато другите пренесат граалите до олтара. Там хората вече бяха стигнали 300 на брой, и всички майсторяха навеси и колиби. Бъртън не беше изненадан. Желаещите да изминават всеки ден по три пъти половин миля за да се нахранят нямаше да са много. Биха предпочели да се сгъстят около каменните олтари. Колибите бяха нахвърляни как да е и много близко една до друга. Но въпреки това проблемът с прясната вода си оставаше, и това беше, което го удивляваше при гледката на тая гъчканица. Но една засукана словенка сладко го уведоми, че едва този следобед успели да открият наблизо източник на вода. Едно поточе извирало от пещера почти по права линия от скалата. Бъртън го разгледа. Водата бе избила от скалата и се стичаше по стената й в малко езерце с дължина около петдесет фута и осем дълбоко.
Замисли се дали това не беше резултат от повторен размисъл на Който и да беше създателя на това място?
Върна се при олтара тъкмо навреме, за да стане свидетел на сините мълнии съпроводени от гръмотевицата.
Кац внезапно спря да уринира. Не направи особено усилие да се прикрие или поне обърне; Логу се изкикоти; Таня почервеня цялата; италианските жени бяха свикнали да гледат мъжете си да се облекчават на всякакви места когато им се надуеше мехура; Уилфреда бе свикнала с всичко; най-изненадваща беше реакцията на Алиса, която дори и не го забеляза, сякаш беше куче. И може би това обясняваше нещата. За нея Кац не беше човешко същество и следователно не можеше да се изисква да постъпва по съответния начин.
Нямаше за какво да го упрекват, особено след като той не разбираше и езика. Но следващия път сигурно щеше да му се наложи да използува езика на знаците, за да му обясни, че не е желателно да се облекчава до тях когато се хранят. Всеки трябваше да привикне да живее съблюдавайки определени правила, като избягва да върши неща, смущаващи или дразнещи другите при хранене. Включително и разправиите по време на храна. Макар че ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че беше нещо повече от участник в голям брой скандали възникнали по време на храна в живота му.