Потупа Кац по главата докато минаваше покрай него. Кац го изгледа и Бъртън поклати глава, разсъждавайки, че Кац щеше да разбере смисъла на жеста му когато проговореше английски. Но мисълта му моментално изхвръкна от главата му. Той спря и потърка темето си с ръка. Да, косата му беше набола.
Той опипа лицето си, което продължаваше да си е гладко. Но мишниците му и те бяха наболи. Слабините му обаче си бяха гладки. Възможно е там космите да растат по-бавно, помисли той. Съобщи наблюденията си и на другите и те се заоглеждаха едни други и себе си. Наистина беше така. Окосмеността им се връщаше, поне на главите и под мишниците. Изключение правеше Кац. При него косата му растеше навсякъде, само не и по лицето.
Откритието ги ободри значително. Тръгнаха в сянката на планината, като се смееха и шегуваха. После завиха на изток и се запромъкваха през тревата на четири хълма преди да стигнат склона на техния, който си бяха избрали за свой дом. Но на половината път спряха в мълчание. Фрайгейт и Монат не бяха отговорили на виковете им.
Бъртън ги поведе нагоре по склона, като преди това им нареди да се разпръснат и да забавят крачка. Колибите бяха опустели, а няколко от по-малките бяха съборени или пръснати. Той усети как в гърдите му нахлува студът, сякаш го лъхна леден вятър. Мълчанието, разрушените жилища, отсъствието на следа и от двамата предвещаваше нещастие.
Но само след минута чуха приветствените викове и обърнаха погледи към подножието на хълма. Голите глави на Фрайгейт и Монат изплуваха сред тревата и се закатериха нагоре по склона. Монат изглеждаше мрачен, но американецът имаше весел вид. Бузата му имаше дълбока драскотина, а кокалчетата и на двете му ръце бяха раздрани и окървавени.
— Току-що се връщаме от преследването на четирима мъже и три жени, които искаха да ни отнемат къщите — каза той. — Казах им да си построят и те, и че вие ще се върнете всеки момент и ще им размажете физиономиите, ако не си плюят веднага на петите. Разбраха много добре какво им казах, всички говореха английски. Били възкръснали до каменния олтар на една миля северно от нашия по поречието на реката. Повечето от хората там били триестци от твоето време, но около десетина човека, и то всички заедно, били жители на Чикаго, които починали някъде около 1985 година. Който е измислил това разпределение, трябва да е имал наистина чувство за хумор. Бих казал, че са използували някакъв рандомизатор.
Но така или иначе, предадох им думите на Марк Твен, вложени в устата на дявола: «Вие, чикагците, си мислите, че сте най-хубавите хора в района, но истината е че сте само най-многобройните». Не го възприеха така, както го бях намислил, очевидно си считаха, че щом им сънародник, трябва да застана на тяхна страна. Една от жените им ми се предложи, ако се присъединя към тях и взема участие в завоюването на колибите. Оказа се, че живее с двама мъже едновременно. Отказах им. Казаха ми, че те така или иначе пак ще ги вземат, ако се наложи, и през трупа ми.
Но те бяха смели само на приказки. Монат им взе акъла само като се показа. Пък си имахме и каменните топори и копия. Но въпреки това вождът им ги подканяше да атакуват, когато се вгледах по-отблизо в лицето на един от тях.
Главата му беше загубила черната си права коса, която имаше когато се запознах с него. Тогава беше на трийсет и пет години и носеше очила с дебели рамки, а оттогава бяха минали петдесет и четири години. Но аз пристъпих по-близо и се вгледах в лицето му, което продължаваше да се хили точно както беше останало в паметта ми, подобно на онзи мерзавец от поговорката, и аз казах:
— Лем? Лем Шарко! Лем Шарко, нали?
Той се ококори, и се ухили още по-широко, и ме хвана за ръката, моята ръка, след всичко онова, което ми беше сторил, и изплака, сякаш бяхме двама братя срещнали се след дългогодишна раздяла.
— Пит! Пит Фрайгейт! О, небеса, Пит Фрайгейт!
Почти бях щастлив като го видях, и поради същите причини и той ми каза, че бил много щастлив да ме види. Но след малко си казах: «Това е същият онзи мошеник издател, който те прецака с 4 000 долара точно когато се мъчеше да пробиеш като писател и ти съсипа кариерата, като я забави най-малко с няколко години. Това беше мръсното дребно тарикатче, което обра и последните левчета на най-малко още четирима писатели, след което обяви фалит и духна с парите. След което получи голямо наследство от някакъв си чичо и си живя като баровец, с което доказа, че престъплението остава винаги ненаказано. Това беше мръсникът, който аз не забравих цял живот, не само поради това, което беше сторил на мен и другите писатели, но и защото всички останали след него издатели се оказаха същите.»