— Събуди се, Дик! — викаше Монат в ухото му като го разтърсваше за рамото. — Събуди се! Сънуваш кошмари!
Бъртън се изправи и седна на леглото, като подсмърчаше и трепереше. Потърка ръцете си и после опипа лицето си. И двете бяха мокри. Но от пот, не от кръв.
— Сънувах — каза той. — Бях на шест години в град Тур. Тогава живеехме във Франция. Джон Гилкрайст, моят възпитател, ни заведе с брат ми Едуард на публичната екзекуция на жена отровила цялото си семейство. Гилкрайст ни каза, че това било злодеяние.
Бях много възбуден и надзърнах през разперените си пръсти когато ни каза да не гледаме последните секунди преди острието на гилотината се устреми надолу. Но аз не го послушах; не можех да го послушам. Спомням си, че малко ми се повдигна, но това беше единственият ефект от гадното зрелище пред нас. Сякаш се бях повредил нещо докато наблюдавах сцената; все едно че наблюдавах представление през дебело стъкло, нещо нереално. Или аз самият бях нещо нереално. И затова не изпитах особен страх.
Монат бе запалил още една цигара с марихуана. Огънчето й хвърляше достатъчно светлина и Бъртън долови тъжното поклащане на главата му.
— Каква жестокост! Значи вие не само убивате престъпниците си, но им отрязвате и главите! На публично място! И позволявате на децата да го гледат!
— В Англия бяха малко по-човечни по онова време — каза Бъртън. — Там ги бесеха.
— Във Франция поне са давали на хората да знаят, че проливат кръвта на престъпниците — каза Монат. — Окървавяли са си ръцете. Но този аспект е убягнал на всички. Едва ли е било съзнателен акт. И сега, след толкова много години — колко? Шейсет и три? — вие изпушихте една цигара с марихуана и преживяният инцидент, за който сте си мислели, че изобщо не ви е повлиял, ви разтърси толкова силно! Вие изпищяхте като ужасено дете! Реагирахте така, както би трябвало да реагирате когато сте били малчуган. Струва ми се, че марихуаната е разместила някои дълбоки слоеве на потиснати емоции и е дала воля на ужаса погребан жив преди шейсет и три години.
— Възможно е — каза Бъртън.
Той замлъкна. В далечината пламна мълния и долетя грохота на гръмотевицата. След минута се разнесе воят на вятъра и плясъкът на дъжда върху покрива. Предната нощ беше валяло приблизително по същото време, около три часа през нощта според преценката му. Сега се повтаряше същото. Пороят беше силен, но покривът го бяха измайсторили както трябва и остана сух. Все пак малко вода се просмука през стената от по-високата част на хълма. Тя се разля по пода, но не намокри нищо, защото дебелият десетинчов слой от сухи листа и трева я попиваше.
След около половин час дъждът спря и те прекъснаха разговора си. Монат задряма и след малко се унесе в сън; Кац изобщо не се беше пробуждал. Бъртън се опита да заспи и той, но сънят не го спохождаше. Никога не се беше чувствувал толкова самотен; беше го страх да не се върне пак кошмарът му. След малко напусна колибата и се запъти към предпочетената от Уилфреда. Усети аромата на тютюна преди да прекрачи прага. Огънчето на цигарата й блещукаше в мрака. Тялото й беше неясна фигура в мрака седнала върху купчина листа и трева.
— Здравей — каза тя. — Тъкмо си мислех за теб.
— Това е инстинктът за притежание — каза Бъртън.
— Много се съмнявам, че човек притежава такъв инстинкт — възрази му Фрайгейт. — Някои хора през шейсетте години — на ХХ век — се опитаха да докажат, че човек има инстинкт, който те нарекоха териториален императив. Но…
— Това ми харесва. Много изтънчена фраза — каза Бъртън.
— Знаех, че ще ти допадне — каза Фрайгейт. — Но Ардри и другите се опитаха да докажат, че човек притежава не само инстинкта да обявява даден район от земята за свой, но и че е произлязъл от маймуна-убиец. И че инстинктът да убива бил все така силен, защото бил унаследен от маймуната-убиец. С което се обяснявало националните граници, двата вида патриотизъм — местен и национален, войната, убийството, престъпленията, и така нататък. Но другата школа, или тази на темпераментните наклонности, поддържаше, че всичко това са следствия от културата, от културната приемственост на обществата, обрекли се от най-древни времена на племенни вражди, на войната, на престъпленията, на убийствата и така нататък. Променете културата, и маймуната убиец ще изчезне. Ще изчезне, сякаш никога не е съществувала, също като дребосъка на стълбите. Убиецът е обществото, което възпитава нов убиец от всяко новородено. По онова време имаше и дивашки общества, вярно, но имаше и такива, които не възпитаваха убийци. И те доказваха, че човекът не е произлязъл от маймуната-убиец. Или по-точно казано, вероятно произлиза от маймуната, но вече не притежава гените на убийството, точно както вече не притежава тежките надорбитални кости или косматата покривка на тялото или дебелите кости или черепа с обем от 650 кубически сантиметра само.