Оттогава насам Бъртън изрови всякакви аргументи в душата си, за да се оправдае пред себе си за постъпката. Бившият му собственик се беше похвалил, че бил убил човек, за да се сдобие с него. Така че той го беше откраднал от човек, едновременно крадец и убиец. Но въпреки това го спохождаха угризения, което впрочем не се случваха много често.
Бъртън водеше Хаджията по криволичещия и стесняващ се проход. През последните пет мили Реката се беше разпростряла в езеро със ширина около три мили и половина, което сега преминаваше в тесен канал по-тесен от половин миля. Каналът правеше завой и се губеше между стените на каньона.
Там щяха да забавят темпото, защото потокът усилваше рязко скоростта си и пространството за маневриране беше много ограничено. Но той имаше опита от много протоци като тоя преди това и това не го тревожеше особено. Но въпреки това след всеки такъв проход той не можеше да не си помисли за лодката като за новородена. Тя преминаваше през езеро, утроба и тясно дълго влагалище и после отново се озоваваше в друго езеро. Водата изобилстваше, и винаги имаше вероятност да се случи някое приключение или да направят важно откритие от другата страна.
Катамаранът изплава до един каменен олтар само на двайсет ярда от него. Равнината вдясно от тях беше пълна с народ. Ширината й не надхвърляше половин миля. Хората по брега крещяха към лодката, размахваха юмруци или изригваха псувни, непознати, но понятни за Бъртън от богатия му опит. Но нямаха враждебен вид; просто обичаят да се посрещат странници вземаше най-причудливи форми. Местните жители представляваха късокраки, тъмнокожи и тъмнокоси кльощави същества. Говореха език който Руак определи като вероятно прото-хамитско-семитски. Бяха населявали земите някъде в Северна Африка или Месопотамия, когато държавите там са процъфтявали. Те носеха хавлиите като роби, а жените им ходеха с открити гърди и използуваха нагръдниците за шалове или тюрбани. Заемаха речен бряг с дължина около шейсет каменни олтара или шейсет мили. Населението преди тях се беше разпростряло на осемдесет каменни олтара, като се състоеше от цейлонци от десети век от новата ера с незначителна група от маи от предколумбовата епоха.
— Врящото гърне на времето — нарече Фрайгейт разпределението на човечеството. — Най-великият антропологичен и социален експеримент в историята на човечеството.
Догадките му не бяха много далеч от истината. Изглеждаше така, сякаш хората бяха разместени по начин, който позволяваше на всяка група от хора да научи нещо ново от съседите си. В някои случаи враждебните групи бяха съумели да изградят различни механизми облекчаващи общуването им и живееха в относително разбирателство. При други обаче едната страна изколваше другата, или пък се самоунищожаваха взаимно, или заробваше останалите живи от победените.
Известно време след Възкресението бе царувала анархията. Хората се бяха разпръснали из долините, като формираха малки групи за самозащита в много малки райони. След това естествените водачи и хората жадни за власт вземаха връх и тези, които не можеха без тях, се подреждаха зад един или друг от тях според предпочитанията си, или по-скоро според предпочитанията на «вождовете».
Един от многобройните «обществени» модели появил се в резултат на възкресението беше този на «граалното робство». Групата доминираща в района държеше по-слабите като затворници. Те не отнемаха много от храната на робите, защото ползата от един граал на мъртвец беше никаква, но им отнемаха цигарите, пурите, марихуаната, наркотичната дъвка, алкохола и по-пикантната храна.
Най-малко тридесет пъти Хаджията беше на косъм да бъде завладян от похитителите на граали при опитите му да акостира край каменните олтари. Но Бъртън и останалите бяха винаги нащрек за всеки признак за робски щати. Съседните им държавици често ги предупреждаваха за предстоящите опасности. Двадесет пъти поне бяха правили опити да ги прехванат с лодки, вместо да се опитат да ги примамят на брега, но Хаджията ги беше измъкнал и от тези ситуации. Пет пъти Бъртън беше принуждаван да обръща лодката надолу по течението. Катамаранът винаги се бе оказвал по-бърз от преследвачите им, които не проявяваха особена охота да ги преследват извън собствените им граници.