Нееднократно биваха принудени да продължават на мускули, защото робските щати се ширеха и на двата бряга на Реката на много мили подред. Ако им се усмихваше щастието успяваха да хванат по някоя риба, с която да залъжат стомасите си.
Прото-хамито-семитите от тази област бяха достатъчно приятелски настроени, след като се бяха убедили, че екипажът на лодката нямаше лоши намерения към тях. Един московчанин от осемнайсети век ги беше предупредил за наличието на робовладелски щати от другата страна на протока. Не знаеше много подробности, защото протокът беше много тесен и от няколкото лодки успели да го преминат, се беше завърнала само една. Хората от нея бяха донесли вести за много лоши хора от другата страна.
Така че Хаджията плаваше зареден с купища бамбукови стрели, сушена риба, и запаси икономисани от граалите през последните две седмици.
Оставаше им половин час път до устието на прохода. Бъртън раздвояваше съзнанието си върху навигацията и екипажа. Хората бяха налягали върху предната палуба и правеха слънчеви бани или седяха облегнати с гърбовете си на покритите защитни прегради на палубата които те наричаха «каюткомпанията».
Джон де Грейсток прикрепваше тънкоиздяланите кости от риба-трион към задния край на една стрела. Те играеха ролята на пера в един свят без птици.
Грейсток, или Лорд Грейсток, както настояваше Фрайгейт да го наричат поради някакви свои полусериозни причини, беше мъж добър в боя или при тежка работа. Беше интересен, макар и трудно поносим грубиян, приказлив, с неизчерпаем запас от анекдоти за гасконските кампании и по границите, за жените които притежавани от него, с не по-малък запас от клюки за самия Едуард Дългия пищял, и разбира се, с много информация за своята епоха. За съжаление обаче беше изключително твърдоглав и тесногръд за много неща — от гледната точка на човек от по-късна епоха — и извънредно нечистоплътен. Твърдеше, че бил много благочестив на Земята, и вероятно казваше истината, защото в противен случай едва ли би бил удостоен с честта да бъда включен в свитата на ерусалимския патриарх. Но сега ненавиждаше свещениците, след като вярата му се беше разклатила. Беше в състояние да докара до бяс всеки от тяхното съсловие, като го обсипваше с оскърбления и подигравки с надеждата, че другият ще го нападне. Бъртън на няколко пъти внимателно се беше опитвал да го вразуми (един де Грейсток не изпълняваше заповеди от когото и да е, освен ако заповядващият му не желаеше да се бие на живот и смърт с него), като му обясняваше, че в непозната земя, където са обкръжени от далеч по-многоброен враг, трябва да се държат внимателно. Де Грейсток признаваше правотата на Бъртън, но не можеше да устои на изкушението да захапе всеки срещнат свещеник. За техен късмет областта през която преминаваха не изобилствуваше с християнски свещеници. При това не бяха чак толкова често тези, които си признаваха че през земния си живот са били такива.
До него с неспирна уста стоеше сегашната му жена, родена Мери Ръдърфорд през 1637 година и починала през 1674 година като Лейди Уоруикшир. Тя беше англичанка, но от епохата 300 години след неговата, така че между тях непрекъснато избухваха спорове поради силната разлика в техния жизнен опит и познания. Бъртън се стараеше да не ги оставя продължително време заедно.
Кац се беше проснал на палубата с глава положена в скута на Фатима, туркиня, която неандерталецът беше срещнал преди месец и половина по време на един престой до каменен олтар. Фатима имаше вид на човек «обесен за косите си» както се изрази Фрайгейт. Това беше обяснението му за лудата любов към Кац избухнала в сърцето на съпругата на сладкар от Анкара от седемнайсети век. Всяка част от тялото му я възпламеняваше, но единствено козината му я докарваше до екстаз. Всички бяха доволни от това, а най-щастлив беше Кац. До този момент не бе успял да срещне самка от неговия вид, макар и да беше чувал, че някъде имало. Повечето жени страняха от него поради косматия му първобитен вид. Докато срещне Фатима не беше имал постоянна компаньонка.
Дребният Лев Руак се бе облегнал върху предната стена на палубния навес, където майстореше прашка от кожата на риба-трион. Торбичката до лявото му коляно съдържаше над тридесет камъка събрани от него за последните двайсет дни. А от другата му страна бе застанала бързоговорящата Естер Родригес, която неспирно демонстрираше острите си и дълги бели зъби. Беше заменила Таня, която не оставяше на мира Лев преди отплуването на Хаджията. Таня беше дребна и привлекателна жена, която обаче беше безсилна да надвие желанието си да променя мъжете около себе си; дребничкият Лев беше открил, че тя беше «прекроила» баща си и чичо си, двамата й братя и после двама съпрузи. Беше се опитала да направи същото и при него, или по-точно с него, на висок глас, така че всеки мъж от близката околност да може да се възползува от съветите й. И един ден, точно преди отплаването на лодката, Лев бе скочил на борда и бе извикал: «Сбогом, Таня. Писна ми от голямата Плямпалка от Бронкс. Намери си някой друг, някой по-съвършен от мен.»