Таня бе останала без въздух, побледня, и след миг закрещя на Лев. Продължи да крещи дълго след като Хаджията беше отплавал. Останалите се смееха и поздравяваха Лев, но той само се усмихваше тъжно. След две седмици срещна Естер в област населена предимно с древни либийци. Тя беше сефарадска еврейка от петнайсети век.
— Защо не си опиташ късмета с някоя нееврейка? — беше го запитал Фрайгейт.
Лев бе повдигнал тесните си рамене.
— Опитвал съм. Но рано или късно избухва скандал и те избухват и те наричат «проклетият чифут». Същото ме сполетява и с еврейските жени, но поне от тях не ме боли толкова.
— Слушай, приятелю — каза американецът, — има милиарди жени по поречието на Реката, които дори и не са чували за съществуването на вашата раса е съществувала. Те не могат да имат предразсъдъци и предубеждения към теб. Опитай с някоя от тях.
— Предпочитам познатото зло пред непознатото.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ злото — каза Фрайгейт.
Бъртън понякога се чудеше защо въобще Руак пътуваше с тях. От последния им сблъсък повече не се беше върнал на темата за книгата му Евреинът, Циганинът и Ислямът, макар че често бе разпитвал Бъртън за различни аспекти от живота му. Беше достатъчно дружелюбен, но се усещаше някаква дълбока дистанцираност в него. Макар и дребен, беше незаменим в ръкопашния бой и беше безценен, защото обучаваше Бъртън в бойните изкуства джудо, карате и джукайдо. Тъгата му, която не го напускаше дори и когато се смееше или правеше любов според Таня, идваше от душевните му рани. Беше ги получил от ужасния си опит в концентрационните лагери на Германия и Русия, или поне така твърдеше. Таня често се беше произнасяла, че Лев се е родил тъжен; беше наследил всичките гени на скръбта от времето когато неговите предци бяха плакали край върбите на Вавилон.
Монат беше друг тъжен случай, макар че понякога успяваше да се справи с пристъпите й. Тау Китянинът непрекъснато търсеше някой от собствения си вид, някого от тридесетте мъже и жени разкъсани живи от побеснялата тълпа. Но не вярваше да има късмет. Тридесет души сред 36 милиарда само по предварителни преценки, разпръснати по поречието на река дълга поне десет милиона мили, правеха вероятността да срещне някого от вида си практическа нулева. Но надеждата никога не беше нулева.
Алиса Харгрейвз седеше отпред и се взираше в хората по бреговете всеки път когато лодката се приближеше достатъчно близо до тях, за да може да различи отделните лица. Търсеше съпруга си, Реджиналд, и трите си сина, родителите си, братята си и сестрите си. Копнееше да зърне поне едно познато и близко лице. Което означаваше, че веднага щеше да напусне лодката. Бъртън се въздържаше да коментира. Но гърдите му се стягаха само при мисълта за това. Едновременно му се искаше да я спре и да не я спира. Да я загуби от погледа си означаваше да я загуби и от сърцето си. Беше неизбежно. Но той не искаше да се примирява с неизбежното. Той чувствуваше към нея същото, което беше изпитвал и към персийската си любов, и загубата й щеше да означава за него същата непоносима и постоянна болка.
И въпреки това не й беше проговорил и думичка какво означаваше тя за него. Той разговаряше с нея, шегуваше се, демонстрираше й загриженост, която считаше за унижение защото тя изобщо не реагираше, и понякога даже успяваше да я отпусне малко. Което се случваше само ако наоколо имаше и други хора. Бяха ли сами, усилията му оставаха напълно безплодни.
Тя не беше посегнала повече към дъвката след онази първа нощ. След третия път и той се беше отказал. Събираше своя дял и го разменяше за други неща. Последният път, при който беше прибягнал към дъвката с надеждата да изживее безумна любовна нощ с Уилфреда, се беше озовал в обятията на ужасната болест на «малките шини», която за малко не бе го убила по време на експедицията му към езерото Танганайка. Спийк също участвуваше в кошмара му, и той го беше убил. Спийк бе загинал при нещастен случай по време на лов, за който всички считаха, че си беше самоубийство, макар и никой да не го изказа на глас. Спийк се беше застрелял, измъчван от угризенията си за предателството си към Бъртън. Но в кошмара си той бе удушил Спийк, докато онзи се навеждаше да го попита как се чувствува. После бе целунал мъртвите устни, докато видението бавно избледняваше.