— Къде? — запита развълнуван Бъртън, но след миг добави — Но да, разбира се! Мортлейк! Съвсем бях забравил! Гробницата наистина ли беше построена във формата на арабска шатра, както бяхме планирали с Изабел?
— Разбира се. Но гробището западна, гробницата беше осквернена от вандали, тревата беше избуяла до кръста и се носеше слух останките да бъдат преместени в някоя по-отдалечена част на Англия, макар че вече по онова време беше много трудно да се намери такова отдалечено място.
— И основахте ли дружеството си и запазихте ли ми гробницата? — запита Бъртън.
Вече беше привикнал към мисълта, че е бил мъртъв, но да разговаря с някого, който е виждал неговия гроб…
Фрайгейт си пое дълбоко дъх.
— Не — изрече той с извинителен тон. — Времената, в които вече бях в състояние да осъществя замисъла си, не ми позволи да употребя време и пари за мъртъв човек. Светът беше загазил жестоко. Живите имаха нужда и от най-малката помощ, която можеха да получат. Замърсявания навсякъде, нищета, терор и така нататък. Това не търпеше отлагане.
— А гигантската изчерпателна биография?
Фрайгейт отново заговори с извинителен тон.
— Когато за пръв път се запознах със живота ти, си мислех, че съм единственият запалил се по теб или даже единственият който си спомня за теб. Но през шейсетте години се възроди наново интересът към живота и творчеството ти. Написаха се много книги за теб и дори за жена ти.
— Изабел? Някой е написал книга за нея? Защо?
Фрайгейт се захили.
— Била е много интересна жена. Признавам, че е била много отегчителна, примитивно суеверна и шизофренична и самозаслепена. Малцина ще й простят загдето изгори ръкописите и дневниците ти…
— Какво? — изрева Бъртън. — Изгорила…?
Фрайгейт кимна и продължи:
— Твоят лекар Гренфел Бейкър описа случая като «безмилостно унищожение последвало скръбната му кончина». Изгорила е превода ти на Гюлестан с оправданието, че ти не би го публикувал освен ако не си бил финансово затруднен, и тъй като вече си бил мъртъв…
Бъртън остана безмълвен за втори или трети път през живота си.
Фрайгейт го изгледа с крайчеца на окото си и се ухили. Очевидно се наслаждаваше на объркания вид на Бъртън.
— Изгарянето на Гюлестан не беше толкова лоша постъпка, макар и да не беше много похвална. Но да изгори двете ти поредици от дневници, най-личните ти, в които ти очевидно си достигнал най-големите дълбини на самопознанието и най-силната си ненавист, дори и тези, от които не си правил тайна, дневника ти от ежедневието, това аз никога не й простих! Нито мнозинството от хората. Това беше огромна загуба; само един от бележниците ти оцеля, за да загине и той през бомбардировките на Лондон през Втората световна война.
Той направи пауза и запита:
— Вярно ли е, че си приел католичеството на смъртното си ложе, както заявява жена ти?
— Възможно е да съм го направил — каза Бъртън. — Изабел от години ме преследваше, за да ме спечели за своята вяра, макар че никога не посмя да го направи директно. Напълно е възможно, когато съм бил на смъртно легло, да съм дал съгласието си да повика католически свещеник, за да я направя поне малко щастлива. Тя не беше на себе си от мисълта, че душата ми ще попадне в пламъците на Ада.
— Значи тогава си я обичал? — запита Фрайгейт.
— Бих направил същото и за едно куче — отвърна Бъртън.
— Понякога си много двойствен за човек, който винаги е толкова дразнещо честен и прям.
Разговорът бе протекъл около два месеца след Деня на Възкресението, Година I. Резултатът беше нещо, което би накарало доктор Джонсън да получи нов прилив на сили в борбата му с още един Босуел.
Така започна вторият етап от сложните им взаимоотношения. Фрайгейт му стана още по-близък и едновременно с това още по-досаден. Американецът винаги се бе старал да бъде сдържан в коментарите си по отношение на Бъртън, защото без съмнение не искаше да го гневи. Фрайгейт полагаше съвсем очевидни усилия да не се кара с никого. Но в същото време несъзнателно ги настройваше срещу себе си. Враждебността му бликаше в много фини и не толкова фини постъпки и думи. Това не допадаше на Бъртън. Той предпочиташе директния подход, без да се плаши от гнева си. Вероятно, както посочваше Фрайгейт, Бъртън беше прекалено податлив към враждебна конфронтация.
Една вечер, както си седяха край огъня под един каменен олтар, Фрайгейт заговори за Карачи. По времето на Бъртън селището, което по-късно щеше да стане столица на Пакистан, нация създадена през 1947 година, наброяваше само 2 000 жители. Към 1970 година населението му беше достигнало 2 000 000. Това беше поводът Фрайгейт да отправи въпрос, доста заобиколно, за доклада който Бъртън беше изпратил на своя генерал, сър Робърт Нейпиър, за публичните домове с мъжки проститутки в Карачи. Докладът трябваше да се съхранява в тайните архиви на източноиндийската армия, но беше открит и измъкнато от един от многобройните врагове на Бъртън. Макар че на доклада никога не беше дадена гласност, до края на живота му беше използуван като оръжие срещу него. Бъртън се беше предрешил като местен жител, за да се вмъкне в дома и да направи наблюдения, нещо, което никой европеец нямаше право да върши. Той се гордееше с факта, че беше останал неразкрит, и се беше нагърбил с отвратителната работа защото беше единственият човек в състояние да я свърши и защото любимият му вожд, Нейпиър, го беше помолил за това.