Бъртън не искаше да си го признае, но го беше много страх, че тя може да си отиде. Просто щеше да си вземе граала и няколкото принадлежности и на първото спиране на брега щеше да се стопи в тълпата. Чао. Ще се видим след сто или двеста години. Може би. Единственото нещо, което все още я задържаше на борда, беше Гуенафра. Тя възпитаваше малката древна британка като викторианска дама родена и отраснала след Възкресението. Това беше може би най-куриозното съчетание, но едва ли беше по-куриозно от каквото и да било друго по поречието на Реката.
И на Бъртън му беше дошло до гуша от това неспирно пътешествие по Реката върху малката лодка. Искаше да открие някоя гостоприемна област и да отседнат там на почивка, да се позанимават с учение, да вземат участие в местните форми на обществен живот, да си възвърне стройната сухоземна походка, да му изстине малко настървението за приключения. Но основната причина за неговия стремеж беше желанието му да има Алиса до себе си в колибата.
— Печели само този, който рискува — промърмори си той.
Щеше да я грабне със сила; стига е бил джентълмен. Щеше да я омае; щеше да я отнесе като ураган. На времето му се носеше славата на неукротим любовник, непознал поражението, а после бе свикнал той да бъде обичаният, вече като семеен мъж. Старите му навици и старите нервни вериги не го бяха напуснали и тук. Новото тяло бе приютило старата му душа.
Хаджията навлезе в тъмния и разбунен проход. Синкавочерните скали ги притискаха от двете им страни и след малко лодката се втурна по един разпенен участък и просторното езеро зад тях се загуби от погледа им. Всички бяха заети и подскачаха около платната, докато Бъртън управляваше Хаджията като маневрираше напред-назад сред бурния поток, широк не повече от четвърт миля, и се бореше с насрещното течение, което ги засипваше с високите си и силни вълни. Лодката се тресеше, за миг се гмурваше в разпенените води и изплаваше обляна в струи при всяка рязка промяна на курса. Течението и вятърът коварно я тласкаха към скалистите стени, но той сякаш се беше враснал в лодката, а екипажът му се беше научил да го разбира без думи.
Преминаха през протока за половин час. Някои от хората му се развълнуваха — без съмнение най-разтревожените бяха Фрайгейт и Руак — но пък за сметка на това всички изпитаха възторг. Отчаянието и враждебността бяха изчезнали, поне за момента.
Хаджията изплава сред слънчевия блясък на следващото езеро. Ширината му не беше по-малка от четири мили, а краят му не се виждаше. Планините останаха внезапно зад тях като отрязани с нож; равнините от двете им страни се ширнаха с обичайните си размери.
Над петдесет съда бяха пръснати по езерото, от борови еднодръвки до двумачтови бамбукови яхти. Повечето от тях имаха вид на заети с риболов. Вляво от тях, на около една миля разстояние, се виждаше неизбежния каменен олтар, а по брега се забелязваха тъмни фигури. По равнината и хълмовете зад тях бяха разхвърляни бамбукови къщички в стил Неополинезийски както го кръсти Фрайгейт, или Посмъртна Крайречна Архитектура.
Вдясно, на около половин миля от изхода на каньона, се издигаше голям форт от борови дънери. Десет масивни борови кея с множество привързани лодки навлизаха в Реката пред централния му вход. Внезапно, само минути след появата на Хаджията, гръмко забиха барабани. Вероятно бяха изработени от кухи дънери или изсушена и обработена кожа от риба или човек. Пред форта се беше събрала вече голяма тълпа, но продължаваха да изскачат още от него и от близките къщи. Лодките се пълнеха с хора и почнаха да отплават от кея. Тъмните фигури от левия бряг скачаха в еднодръвките, канутата и едномачтовите лодки.
Всичко изглеждаше, сякаш жителите на двата бряга се състезаваха кой да залови пръв лодката на пришълците.
Бъртън раздвижи няколко пъти лодката напред-назад между другите съдове както му беше редът. Хората от десния бряг бяха по-близо; бяха белокожи и добре въоръжени, но не направиха опит да използуват лъковете си. Един мъж, застанал на носа на бойно кану с тридесет гребци, им извика на немски да се предадат.