Фрайгейт имаше дълбоки порезни рани по главата и раменете си, които се нуждаеха от хирург, макар че кръвотечението беше спряло. Цветът на лицето му се беше подобрил, макар че изпитваше силни болки в гърба и бъбреците си.
— И така, вече сме роби — каза Фрайгейт. — Ти имаш доста пространни разсъждения на тема робството, Дик. Какво ще кажеш за това сега?
— Онова беше ориенталско робство — каза Бъртън. — Докато при това тук робът няма никакъв шанс да възвърне свободата си. Нито може да съществува някакво друго чувство освен омразата между роба и господаря. В Ориента ситуацията беше по-различна. Разбира се, като при всяка човешка институция и тя си имаше своите недостатъци.
— Непоправим си — каза Фрайгейт. — Не си ли забелязал, че повече от половината роби са евреи? Голяма част от тях са бивши жители на Израел от края на двайсетия век. Онова момиче там ми разказа, че Гьоринг използувал антисемитизма, за да успее да наложи граалното робство. Разбира се, че той си е съществувал в някаква задрямала форма и преди това, защото не би могъл да възникне от нищото. И след като вече укрепил добре властта си с Тулий, поробил и множество от бившите си поддръжници.
— Цялата работа е дяволска с това, че той, относително казано, не е истински антисемит. Самият той лично се е застъпвал пред Химлер и другите за редица евреи. Но той е нещо още по-лошо и от искрения антисемит. Той е опортюнист. В Германия съществуваше много силна антисемитска вълна; и ако искаш да направиш кариера, си длъжен да я възседнеш. Така че Гьоринг я възседна, точно както направи и тук. Антисемитите като Гьобелс или Франк вярваха искрено в принципите, които изповядваха. Вярно, антихуманни и нечовешки, но все пак принципи. Докато нашият едър шишко Гьоринг не даваше и пет пет пари за евреите. Те го интересуваха само дотолкова, доколкото можеше да се възползва от тях.
— Всичко това е много добре, но какво общо имам аз с това? О, ясно! Погледът ти говори повече от думите ти! Вече си готов да ми изнесеш и лекция по въпроса.
— Дик, възхищавам се от теб както от никой друг. Обичам те така, както един мъж може да обича друг. Щастлив съм да бъда до теб, както би бил щастлив и Плутарх, ако се озовеше в компанията на Тезей или Алкивиад. Но аз не съм сляп. Познавам слабостите ти, които не са малко, и ме боли за тях.
— Та коя от тях се проявява сега?
— Онази книга. Евреинът, циганинът и ислямът. Как си могъл да я напишеш? Документ на омразата, изпълнен с кръвожадни небивалици, народни приказки, суеверия! Ритуални убийства, Господи!
— Още не ми беше изстинал гневът от неправдите, които бях претърпял в Дамаск. Да те изхвърлят от собственото ти консулство, заради гнусните лъжи на враговете ти, сред които…
— Това не извинява лъжите ти за цяла група от хора — каза Фрайгейт.
— Лъжи! Писах само истината!
— Може да си мислил, че това е истина. Но аз идвам от епохата, където определено се знае, че всичко това е било лъжа. А и едва ли е имало нормален човек по твое време, който да е повярвал на измислиците ти.
— Това, което ти наричаш измислици, са факти — каза Бъртън. — Факт е, че еврейските лихвари в Дамаск даваха заеми на бедните с хиляда процента лихва. Факт е, че те причиняваха нечувани страдания не само на християните и мюсюлманите, но и на собствените се сънародници. Факт е, че когато враговете ми в Англия ме обвиниха в антисемитизъм, много евреи в Дамаск се вдигнаха в моя защита. Факт е, че протестирах срещу турците, когато продадоха дамаската синагога на гръцкия владика, за да я превърне на църква. Факт е, че отидох и убедих с барабан осемнадесет мюсюлмани да свидетелствуват в полза на евреите. Факт е, че защитих християнските мисионери от друзите. Факт е, че предупредих друзите срещу опитите на оная тлъста турска свиня Рашид Паша да провокира въстание, за да може после да ги изколи. Факт е, че когато ме изхвърлиха от консулския ми пост, поради лъжите на християнските мисионери и свещеници, на Рашид Паша, и на еврейските лихвари, хиляди християни, мюсюлмани и евреи ми се притекоха на помощ, макар и да беше вече късно.
Факт е също това, че не съм длъжен да давам обяснения за постъпките си на тебе или когото и да било другиго!
Фрайгейт беше избрал наистина най-неподходящия момент, за да повдига най-несъществения въпрос в момента. Вероятно се опитваше да прехвърли вината си за страха и гнева, които изживяваше в момента, на Бъртън. Или вероятно считаше, че неговият кумир наистина го беше предал.